Последвайте ни в Google News Showcase
Истинската драма на българското общество се състои преди всичко в това, че засилващият се конфликт между граждани и власт не може да доведе до разумен компромис.
Напоследък много се обсъждат приликите и разликите между февруарските и юнските протести. Ще си позволя да кажа, че има една фундаментална прилика: и в двата случая имаше взрив на социално напрежение по конкретен повод, последвано от ескалация на напражението и искания за оставка на правителството. И в двата случая, освен това, няма ясен хоризонт на желаната от гражданите промяна след евентуалната оставка на правителството.
През февруари правителството подаде оставка, след това, макар и не изведнъж, последва спадане на напрежението, набързо бяха спретнати избори, каквито така и така щеше да има, и в резултат на тях беше възпроизведено статуквото, срещу което хората се бунтуваха.
Някой ще каже – не е така, в резултат на изборите ГЕРБ загуби властта, а БСП и ДПС я взеха. Но сравнете политическото представителство в 41-вия и 42-рия парламент. ДПС и Атака съхраниха числеността на парламентарните си групи почти без промяна. ГЕРБ загуби 20 депутата, които през 2009 година бяха подарени на тази партия по метода „хитрата сврака – с двата крака” чрез прокарването на квазимажоритарен избор в многомандатните райони. Големите губещи бяха Синята коалиция и РЗС, чиито депутатски места, заедно с 20-те, загубени от ГЕРБ, се вляха в парламентарната група на Коалиция за България. Така БСП и ДПС получиха възможност да съставят правителство не заради кой знае колко засиленото си политическо влияние, а поради три други причини: премахването на мажоритарните райони в едно променено изборно законодателство, написано под диктовката на ГЕРБ, разпадането на Синята коалиция, за което ГЕРБ има сериозен принос и провала на брокерската игра на РЗС.
Няма да е пресилено да се каже, че ГЕРБ фактически подари властта на своите политически опоненти. Умишлено или от глупост – не знам.
Но нека забележим, че преди 4 години се случи обратното – БСП и ДПС фактически подариха властта на ГЕРБ. Отново не знам дали умишлено или от глупост. Но ако не беше приетата в последния момент поправка в изборното законодателство, конституираща мажоритарните райони, възможната политическа комбинация ГЕРБ плюс Синя коалиция нямаше да има парламентарно мнозинство и съставянето на правителство щеше да зависи от привличането на брокерските партии, които тогава бяха две – РЗС и Атака.
Нека забележим още, че демонизираният днес медиен властелин Делян Пеевски през тези години последователно и с всички средства громеше тези, които са в опозиция, и по най-мазния възможен начин подкрепяше тези, които са на власт – до степен, която превръщаше журналистите в неговите издания в лунатици, които не знаят на кой свят ходят.
Доста е цинично герберските водачи да се възмущават от това, че в момента правителството се крепи от Сидеров и Атака. По време на тяхното управление беше същото, с тази добавка, че имаха възможност да лавират между Сидеров и Янев. Което те и правеха: изкараха половин мандат с подкрепата на Сидеров, докато пренебрегнатият Янев яростно опозиционерстваше, после им размениха ролите, а междувременно, за по-сигурно, напазаруваха част от депутатите на тези две формации. Сегашните управляващи нямат този лукс, но можете да бъдете сигурни, че ако си сритат конете със Сидеров, ще напазаруват половината от парламентарната му група. В технологията на упражняването на властта, обаче, нищо не се е променило.
Именно това усещат протестиращите хора и затова се гневят. Циничният политически модел, изграден в последните 12 години, постигна своето: пълно размиване на границите на политическото представителство. Съюзът на демократичните сили, който реално реформира страната в края на миналия век, беше разбит отвътре и отвън. Неговото място беше заето първо от НДСВ. Бързата загуба на политическо влияние на царската партия обаче доведе до директна колаборация с БСП и ДПС през 2005 година. Тройната коалиция беше чист, дестилиран израз на цинизма на българския политически модел. Беше ясно, дори за ключовите дейци на НДСВ, че влизането в тази коалиция е смърт за партията. Поради това демиурзите на този модел трябваше спешно да й подготвят заместител. Затова почти веднага народният любимец Борисов стана кмет на София, а после му организираха и партия. Нататък знаете.
Ще си позволя да предположа, че привидно напълно нелепият ход с Пеевски и ДАНС не е толкова лишен от стратегически смисъл от гледна точка на интересите на политическия картел в България. Подобно на назначаването на Борисов за главен секретар на МВР, той може би подготвяше почвата за изграждането на образа на следващия народен любимец – следващия силен и малко дебеличък мъж, чиито наказателни акции срещу непобедимата престъпност щяха да бъдат охотно тиражирани от медиите, които освен всичко друго са негови. И, в зависимост от развитието на ситуацията, при необходимост да възникне следващият проект за европейско или каквото там трябва развитие на България.
Но гневът на хората този път победи. Не защото властите не можеха да пренебрегнат протестите, а защото беше увреден материалът, от който да се направи скулптурата на новия народен герой. Ако през 2001-ва хората се бяха разгневили от гаврата правоохранителната система да се повери на охранител без оперативен опит, но с тъмно и може би престъпно минало, и тогава работата нямаше да стане. Затова, според мен, Пеевски скоропостижно подви опашка.
Хората няма да спрат да се гневят докато това правителство не падне. Затова българските политически кукловоди са притиснати както никога досега. Комбинацията БСП-ДПС явно се справя като кучето на нивата, „Атака” вилнее като просяк, получил шестица от тотото, на герберите, току-що натикани в ъгъла, пак им замириса на власт.
Какво правим? За модела „нов шериф на републиката” май няма подходящ изпълнител. Намъчилите се за власт БСП и ДПС трябва поне малко да се поохранят, преди да се оттеглят отново в опозиция, защото иначе току-виж станали непослушни. На „мълчаливото мнозинство” трябва да се подхвърлят малко трохи, за да се настрои срещу разгневените градски негодници. Ако прекалено скоро се проведат предсрочни избори, може и да стане някоя неприятна изненада...
Това е ситуацията, в която гневът трябва да постигне компромис с цинизма. В какво може да се изрази този компромис? На този етап само в едно: да принудим властите да довършат демократичните реформи в българското общество, започнати през 1997 година и преустановени през 2001, даже и по-рано. Кои реформи? Не е необходимо да откриваме топлата вода, за тях непрекъснато се говори през тези 12 години тъпчене на място и във всеки доклад на ЕК, посветен на България. Нямам място да ги изброя тук.
Ако това стане, ще е компромис, защото тези, които мачкаха България в този период, заслужават много по-тежки санкции от тази да им се отреже клона, на който седят.
Но отрязването на клона поне ще даде шанс на нашите деца да нямат нашите проблеми.
Ако този компромис не се получи, за българите остава само един шанс – трансформирането на гнева в революционно насилие. С всички последици. Всички.
