Проф. Никола Филчев пред ПИК: Навременно е питането на Гешев за имунитета на Радев. Навремето изпаднахме в подобен казус покрай делото на Тодор Живков
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Главният прокурор Иван Гешев поиска тълкуване от Конституционния съд на случаите, при които президентът може да бъде разследван за престъпление и да бъде свален имунитетът му. Днес Гешев уточни, че има конкретно досъдебно производство, свързано с Радев, заради което е поискал това тълкуване.
Потърсихме за коментар един от най-видните юристи в България - бившия главен прокурор проф. Никола Филчев, който не само познава материята перфектно, но и е наясно откъде и каква е причината за това искане от страна на Иван Гешев. Ето какво сподели единствено пред ПИК проф. Филчев.
Интервю на Гергана Ингилизова
- Проф. Филчев как ще коментирате искането на главния прокурор Иван Гешев до Конституционния съд за тълкуване на разпоредбите на чл. 103 от Конституцията относно имунитета на президента? Да не би това искане да е акт на отмъщение на главния прокурор срещу президента, затова че президентът отказа първоначално да подпише указа за назначаването на главния прокурор?
- Това е изключено. Доколкото познавам Иван Гешев и като излизам преди всичко от съдържанието на искането, твърдя, че това искане не е отмъщение и не може да бъде отмъщение спрямо президента Радев. Поначало главният прокурор не се ръководи от чувства, от симпатии и антипатии при упражняване на своите правомощия. Той изпълнява закона и повдига обвинение само когато се съберат достатъчно доказателства за виновността на определено лице в извършване на престъпление.
- Вие спазвахте ли това правило, когато бяхте главен прокурор?
- Категорично да. Когато бях главен прокурор, аз следвах неотклонно този принцип. Никога не съм се поддавал на чувства и настроения. Вярно е, че е възможно на практика главният прокурор да арестува този, който го подслушва, следи, клевети злостно като му приписва престъпления и т.н. Клеветата е тежко посегателство срещу личността. Тя засяга честта и достойнството на човека, обществената оценка за него, доброто му име в обществото. Клеветата придружава пострадалия през целия му живот и дори остава след смъртта му.
Но аз не съм и помислял да злоупотребя с властта си и да отмъщавам на клеветниците. Поначало държавата се управлява според закона, а не според чувства и настроения, не според обичта или омразата. Това е основният белег на правовата държава.-
- Да се върнем на искането на главния прокурор до Конституционния съд...
- Това искане е навременно и продиктувано от определени обществени и юридически потребности. Съществуват редица спорни и противоречиви въпроси относно имунитета на президента, уреден в Конституцията. Ще посоча поне три основания за тълкуване на чл. 103 от Конституцията..
А. Първо, по сродни, близки въпроси на имунитета, съществува различно (нормативно и казуално) тълкуване, дадено от различни органи.
Конституционният съд с решение № 10 от 1992 г. по к.д. 13 от 1992 (докладчици Младен Данаилов и Станислав Димитров) даде нормативно тълкуване на имунитета на народните представители по Конституция. Редица принципни положения на това решение са валидни и за имунитета на президента.
Общото събрание на наказателните колегии (ОСНК) на Върховния съд с решение № 2 от 1995 г. по известното наказателно дело № 1 от 1990 г. срещу Тодор Живков тълкува казуално имунитета на президента по чл. 103 от Конституцията. Тогава Общото събрание на наказателните колегии отмени по реда на надзора осъдителните присъда и решения на Върховния съд срещу Тодор Живков и прекрати наказателното производство срещу него за престъпление по служба по чл. 282 НК.
Мотивите на ОСНК бяха, че Тодор Живков има статут на държавен глава, т. е. на президент по смисъла на новата Конституция, и че престъплението по чл. 282 НК е „извън тези, за които може да се търси отговорност по служба от държавния глава“. Освен това ОСНК обсъди и редица други въпроси: за обхвата на имунитета на президента по чл. 103 от Конституцията, за понятията „държавна измяна“ и „нарушение на Конституцията“, за действието на наказателния закон по време, за давността и т.н.
Б. Второ, понятията „държавна измяна и нарушение на Конституцията при изпълнение на функциите на президента“ са твърде общи, с неясен смисъл и съдържание. Те са гъвкави и разтегливи, еластични. Това създава опасност от нееднакво, противоречиво и дори противоконституционно прилагане на разпоредбите на чл. 103 от Конституцията.
В искането си главният прокурор изразява становището, че „нарушението на обикновените закони, включително наказателния, съставлява едновременно с това и „нарушение на Конституцията“. Общото събрание на наказателните колегии на Върховния съд обаче, прие по делото срещу Тодор Живков, че престъпното деяние по служба по чл. 282 НК е „извън тези, за които може да се търси отговорност по служба от държавния глава“ (стр. 18 от мотивите).
В. Трето, главният прокурор иска Конституционнит съд да изясни не само материалноправни аспекти на имунитета на президента, но също и процесуални проблеми на този имунитет.
Конституционният съд прие, че „Наказателното преследване срещу определено лице за конкретно извършено деяние започва с образуване на предварително производство, което представлява началния стадий на наказателното производство“ – решение № 10 на КС от 1992 г. Това разбиране е съобразено с Наказателнопроцесуалния кодекс (НПК) от 1974 г., според който образуването на предварителното производство е самостоятелен, начален стадий на наказателното производство.
Главният прокурор, като излиза от сега действащия НПК от 2005 г. (според който стадиите на досъдебното производство са два - разследване и действия на прокурора след приключване на разследването) предлага Конституционният съд да изостави разбирането си, че „възбуждането на наказателно преследване“ започва с образуването на наказателно производство. Главният прокурор смята, че наказателното преследване се възбужда в един по-късен момент, – когато лицето бъде привлечено като обвиняем. Едва тогава - според него, - се засяга (снема) имунитета на лицето. Поради това образуването на досъдебно производство още не нарушава конституционната забрана за „възбуждане на наказателно преследване“ срещу президента.
Следователно налице са редица неясноти и проблеми при прилагането на чл. 103 от Конституцията. Това налага да се тълкува Конституцията. Съгласно утвърдената практика на Конституционния съд има основание за тълкуване на разпоредбите на чл. 103 от Конституцията и за изясняване, и конкретизиране на тяхното съдържание. Поради това смятам, че искането на главния прокурор отговаря на определена юридическа потребност, а не е (и не може да бъде) някаква лична задявка с президента.
Все пак този случай е повод да си припомним едно базисно положение: Не се шегувайте с прокуратурата и особено – с главния прокурор!
- Споменахте дело №1 срещу Тодор Живков, по което е имало спор дали той притежава качеството на държавен глава. Казват, че Вие, като съдия във Върховния съд, сте били докладчик по това дело...
- Случаят е следният. През януари 1991 г. Великото народно събрание ме избра за съдия във Върховния съд. След като встъпих в длъжност в I-во наказателно отделение, ме извика председателят на Върховния съд Димитър Лозанчев.
В кабинета му бяха още главният прокурор Мартин Гунев и заместник-председателят на Върховния съд и ръководител на Наказателната колегия – изключителният човек и юрист Иван Палазов, който остави дълбоки следи в практиката на Върховния съд, в законодателната и научната дейност.
Председателят Лозанчев ми каза: „Ти си научен работник от Университета. Ти ще гледаш делото на Тодор Живков“. Успях да възразя, като изтъкнах, че сме близки със сина му Владимир Живков, който беше научен сътрудник в Правния институт на БАН и когото действително познавах. Казах също, че сме пили ракия с Тодор Живков, макар всички да знаят, че аз изобщо не пия алкохол. По това време улицата кипеше от протести – провеждаха се многохилядни митинги и бурни демонстрации срещу Живков и живковизма. Но аз смятам, че „правосъдието“ на тълпата, на улицата е отрицание на законността. И затова си направих отвод. Последва много остра реакция от тримата началници и те задружно ме изхвърлиха от кабинета. Впрочем времето показа, че съм бил прав.
След това възложиха делото на Стефанка Стоянова от нашето отделение. Тя го гледа няколко години и осъди Тодор Живков за престъпление по служба по чл. 282 от НК и за безстопанственост по чл. 219 от НК, като на основание чл. 23 НК му наложи общо най-тежкото наказание - седем години лишаване от свобода.
Делото отиде на втора инстанция. Новият председател на Върховния съд Иван Григоров също направи опит да ми възложи делото, но също не успя. В края на разговора Григоров ми каза: „Ще го дам тогава на Румен Ненков. Той е виден деец на комунистическата партия – партиен секретар на районния съд след Нели Куцкова, делегат на 14-я конгрес на БКП. Те да се оправят по партийна линия. Ние безпартийните нямаме право да се бъркаме в техните партийни работи“.
Ненков отхвърли жалбата на Тодор Живков и потвърди наложеното му наказание. На 15 септември 1995 г. Общото събрание на наказателните колегии обаче разгледа делото на Тодор Живков по реда на надзора и взе обратното решение. Докладчик беше Пенка Томчева. Аз лично бях още в летен отпуск.
Общото събрание на съдиите прие, че Тодор Живков е имал статута на държавен глава, т. е. на президент по смисъла на Конституцията от 1991 г. На основание чл. 103, ал.1 от Конституцията той има имунитет и „не може да бъде субект на наказателна отговорност за престъпление по чл. 282 НК“ – гласи решението на ОСНК. Поради това Общото събрание отмени осъдителната присъда на първата инстанция и решението на втората инстанция и прекрати наказателното производство срещу Тодор Живков. Така осъдителната присъда се оказа съдебна грешка.
Решението на Общото събрание на наказателните колегии (което включва съдиите от наказателната колегия и от военната колегия) беше взето с активното участие на военните съдии - под диригентството на председателя на военната колегия Николай Чирипов. Всички военни съдии прекратиха летния си отпуск и се върнаха на работа, за да гласуват срещу осъждането на Т. Живков. А и обществено-политическата обстановка в страната бе благоприятна за това. На власт беше правителството на БСП с премиер Жан Виденов.
По-късно, когато дойде на власт правителството на СДС с премиер Иван Костов, нашите новоизлюпени демократи отмъстиха на военните магистрати. Следващият председател на Върховния касационен съд (ВКС) Румен Янков дойде лично в Министерството на правосъдието (където по това време бях зам-министър), за да настоява пред партията - СДС и правителството на Иван Костов, да се премахнат военната колегия на ВКС и прокуратурата на въоръжените сили в Главна прокуратура. Защото били големи комунисти и застрашавали демокрацията. Ловките адвокати на СДС съчиниха питане от името на правителството до Конституционния съд дали Конституцията изисква задължително във Върховния касационен съд да има военно звено, т.е. военни върховни съдии.
Разбира се, КС отговори, че това не е задължително. След това Народното събрание със Закона за съдебната власт премахна военната колегия на ВКС и прокуратурата на въоръжените сили при Главна прокуратура. А това е грешка.
