ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Чета мемоарите на генерал Монтгомери – главнокомандващият британските армии в Европа в края на Втората световна война. Стигам до мястото, където той, настъпвайки през Германия на изток, се среща с руснаците, настъпващи на запад.
След първите преговори с руските генерали Монтгомери стига до следния извод: „Руснаците са устойчиви бойци, но им личи, че са били лишени от достиженията на цивилизацията, на които ние се радваме”. И, на основата на собствен опит, формулира препоръката: руснаците са толкова различни от нас, че е по-добре да се отнасяме с тях като с азиатци; инак нищо няма да можем да договорим. С азиатците, поне, британската империя има опит.
Генералът има да решава, през 1945 година, чисто практическа задача – заедно с руските съюзници да намери начин за управление на победената и раздробена Германия – и не може да си позволи интелектуалните бродерии на Чърчил, според когото „Русия е мистерия, опакована в загадка”. Няма такова нещо. Винаги можеш да идентифицираш, с кого си имаш работа – ако, разбира се, искаш да свършиш такава.
Докато размишлявах по тези въпроси, чух по новините, че руският външен министър Лавров се изцепил в смисъл: на Запада изобщо не му пука за Украйна или за някакви демократични права и принципи; той просто иска „смяна на режима” в... самата Русия. Ден по-рано президентът Путин пък беше гарантирал, че никакви „цветни революции” в Русия, по подобие на Грузия (2003) или Украйна (2004 и отново през 2013) няма да бъдат допуснати. И че „петата колона” (на Запада, разбира се) и всякаквите там недоволни ще бъдат профилактирани.
С което, разбира се, и двамата руски държавници разкриха, че няма никаква руска мистерия. Има елементарна параноя, характерна за не много големите, но заядливи държави, които не са били благословени от постиженията на цивилизацията. Такива са, например, Беларус и Туркменистан – и двете страни са убедени, че светът си няма друга работа, освен да крои коварни конспирации точно против тях. За да превземе, съответно, Гнилое, Минск, Ашхабад или Дашковуз.
Подобно е положението в Македония, а и в някои среди в България, според които откак свят светува Великите сили, тамплиерите, масоните, розенкрайцерите и рептилите кроят заговори против клета майка България. Защото много им трябва Айтос, например.
Да твърдиш, както правят руските главатари днес, че Западът прави всичко, което прави, само и само да ги свали от власт и замени с някакви свои хора – това разкрива фрапантна и пълна неспособност да разбереш, какво всъщност иска този проклет Запад. А той иска нещо много лесно: да няма наоколо проблеми, за да си се развива и купува нови коли на всеки 2-3 години. Защото, ако вместо коли има войни, избирателите ще свалят западните лидери от власт.
Западът е място на обикновени хора и всичко в него е подчинено на техните обикновени занимания. Както пише, точно по времето, когато Монтгомери сглобява своите мемоари, философът Карл Попър: „Западът вярва в обикновения, непознат човек”.
Това, според руснаците, е лъжа; и винаги е било. Те са убедени, че Западът е като тях – че обикновените хора нямат никакво значение, и че важни са само „необикновените”, власт-имащите. От тук идва непоколебимата убеденост на руския политически елит, че обикновените хора нямат способността сами да се организират и да искат нещо. Ако има протести в Украйна или, да не дава господ, в Русия – значи някой отвън, някой необикновен, ги организира. Срещу онези необикновени, които управляват Русия.
Русия не е Запад. Русия не вярва в обикновения, непознат човек. Вярва в необикновения, познат свръх-човек – Путин, например. За да не забравим тази разлика, самият Путин ни я напомни тия дни, в интервю за ТАСС (Телеграфическое Агенство Советского Союза) с размерите на книга.
„Силни сме”, съобщава още в началото руският президент, оглавяващ страна с разпадаща се пред очите на всички икономика, вече въвела ограничения при закупуването на захар и каша „гречка”. Икономиката обаче не го интересува – тя засяга само обикновените хора, а те не са нещото, в което Русия вярва.
Него го интересува едно съвсем друго нещо – силата. Страница след страница ни занимава със своите разсъждения, че свободата на словото и на организациите отслабва държавната сила в угода на външните врагове. По-нататък следва обичайната параноя: „Всеки път, когато Русия се изправи на крака, отвън започват да я нападат...” И обещава, че руските интереси в Кавказ, Украйна и на Балканите (!) ще бъдат отстоявани.
„Сила” – а не, да речем, „право” или „принципи” – е най-често казваната от Путин дума в това безкрайно излияние в ТАСС. И просто няма как накрая да не започне да убеждава читателя, че той самият е най-силен (спортува всекидневно). Нещо повече – той е свръх-човек, т.е. точно обратното на онова, което е в основата на европейската цивилизация (чиито блага, според генерал Монтгомери, така и не са сполетели руснаците).
Странното е, че макар да ни убеждава, колко е силен и безумно смел, всъщност Путин (и Лавров и останалите главатари в Кремъл) във всяко свое изказване разкрива страха си: че Западът може да го махне от власт. В това е смисълът на цялата фукня, как в Русия няма да има демократични революции, нито – „смяна на режима”.
Сегашните кремълски обитатели са още в силата си, но вече имат поведението на дядовците от Политбюро през 80-те години. Тогава, кремълските старци видимо се тресяха от страх пред американския президент Рейгън. Бяха си внушили, че държейки държавното кормило, той ще прави точно онова, което преди е правил като актьор в каубойски филми: ще стреля. Рейгън, разбира се, страшно се забавляваше с тази ситуация и от време на време им изръмжаваше, за да види, как ще започнат да се паникьосват в клетката си. А междувременно, съвсем мирно и на студена глава, Рейгън ги подмами в такава икономическа ситуация, която доведе до разпада на съветската империя.
Абсолютно същото става и днес – отново. Докато Путин и компания надуват мускули и заплашват, когото сварят, Западът подхвана технологична революция, която автоматически води към фалит на Русия. Защото масираното преминаване към нови източници на енергия в крайна сметка ще постави Русия в положението да се опитва да яде газ и да пие нефт. Защото каша, както се оказа, вече няма.
Важното е след това Западът да направи онова, което направи в Германия след 1945 година – да убеди руснаците да вярват в обикновения, непознат човек. И да поставят властта и парите в негова услуга.
Или както пише генерал Монтгомери, когато през зимата на 1945 година е трябвало да намери начин да изхрани и настани под покрив 20 милиона германци в неговата окупационна зона, работата не е само в доставката на храна и въглища – трябва да се мисли напред, за да не стане след време същото:
„Щом трябваше да организираме германците да работят, за да им помогнем да спасят страната си, трябваше да спрем да ги ругаем като противници. Войната беше свършила... Щеше да бъде безполезно да се опитаме да направим от германците нещо като наши подобия, както искаха някои; по-скоро нашата цел трябваше да бъде да ги превърнем в добри и правилно мислещи германци.”
И този път, както през 1991 година, руската империя ще капитулира без световна война. Важното е, какво следва след това – като например, да се мисли напред, което не беше направено през 90-те години. И всички виждаме, какво стана.
Няма руска мистерия. Има руски проблем. Той не е никак тайнствен или загадъчен. Въпрос на желание е ние в Европа, които имаме досег с благата на цивилизацията, да се справим с проблема.
