Последвайте ни в Google News Showcase
Минути след клетвата на новите министри в началото на ноември, Радан Кънев постна във фейсбук профила си песента на The Police „Every Breath You Take“ , където се пее „Ще следя всеки твой дъх, всяко твое движение, всяка граница, която нарушиш, всяка твоя стъпка“. Държа да уточня, че статусите на Кънев във Фейсбук понякога имат и постигат осезаем обратен ефект. Малко преди да бъде избран за председател на ДСБ, Радан Кънев написа там постинг, който ако не бях прочел с очите си щях да мисля, че инфомацията за него е долнопробна интрига:
„Днес в подлеза на метрото срещнах един стар приятел. Стар като времето, в което пиенето свършваше малко след парите и май само по този повод, а сега - заслужено много известен и обичан човек, в ограничените среди, за които четенето продължава да е истинска ценност. Беше тръгнал с наистина неприятна задача, за която не му завиждам, и ми каза само „Гъз, ти си наш'то знаме“. Отдавна не съм се чувствал толкова поласкан и окуражен“?!
Излагането на този човек е пълно. Докъде стигна в излагането ли? Ами ето докъде – да се срине от „Командир“ до „Гъз“. При това с пожелание да го веят на знаме. Някои крайни зевзеци взеха да го подиграват, че ДСБ вече ще влиза в предизборна битка с „гъза напред“. Майтап, майтап, ама вижте, че вече са във властта – даваш един гъз и ето ти 6 министри и вицепремиер (за „разкош“). Неуловимо те обхваща пълен потрес от ентусиазма, с който десните задници се самоунижават.
Само това да беше – с мед да ги намажеш. Но ето, че месец и половина след като Радан Кънев заяви :„ Следя всяка граница, която нарушиш...“, имайки предвид очевидно Борисов и ГЕРБ, той се проваля в това си заклинание. Личното ми мнение, което нееднократно съм изразявал беше (и е), че тази коалиционна формула, въпреки че беше опакована много старателно в термини от света на великите духове, всъщност е несъстоятелна. Повечето от кадровите назначения досега доказват, че този съюз на орел, рак, щука и Първанов води до допълнително развращаване на и без друго силно развратената политическа и управленска среда в България. Това, което веднага последва са скъпи и пилеещи публичен свръхресурскадрови фортификации. За да се изпълни в количествено отношение тази коалиция, самата й природа предполагаше свръхраздуване на бюрократичния апарат. Без значение дали това се е очаквало, дали се признава или дали се коментира. Фактите са си факти – всяка от четирите партии в тази абсолютно еклектична коалиция вече пласира свои функционери. Това доведе до сблъсъци с оглед кой ще получи възможност да пласира повече от същите на средни и висши нива. Както ми казваше преди десетина години един такъв функционер в СДС: „Нашите хора трябва да папкат“. Не си ти, когато си гладен – нали така.
Публичната полза от това обаче отново е практически нулева. Този неприемлив за публичните финанси и морал резултат обикновено намира своето обосноваване в очакването за коалицията като необходим контрапункт на абсолютните мнозинства, които водели до авторитаризъм. Пълна глупост. Няма такова нещо. Алъш-веришът е на показ и се превръща в следващия силно развращаващ и демобилизиращ фактор. Публиката с право си прави извод, че политическото говорене на практика не струва нищо, след като може толкова безпардонно и демонстративно да се заемат позици, които дадена партия е отричала буквално допреди няколко седмици. Този феномен в буквалния смисъл на думата „изхвърля” хората един по един от политическо участие и никакво задължително гласуване няма да ги накара да гласуват отговорно и ефективно. Виж, да надраскат някоя попържня в бюлетината – това със сигурност ще се постигне със задължителното гласуване.
При следващите избори да знаете, че и малкото хора, които вземаха насериозно политическото говорене, вече ще се убедят в пълното му безсмислие. А това вече ще бъде катастрофа. След като говоренето е девалвирало напълно, то тогава с какво ще обясниш на избирателя кой си и за какво се бориш. Това се много сериозни неща и истински стряскаща е лекотата, с която се свличаме в бездната на последващо политическо и ценностно развращаване. Свличаме се до ситуацията преди сто и тридесет години, когато за да обяснят на простите български селяни каква е сърцевината на спора за и против Александър I Батенберг и българската конституция, се е стигало до обяснението, че става дума за вражда между „Коста Куцийо и Сандро Брадатийо“. Нашенците хал хабер си нямали от конституцията, приета преди няколко години, макар че била по подобие на най-демократичната такава в Европа. Самата дума„конституция“ им звучала като „Коста Куцийо“. Само така можели да я изговорят и „разберат“. Вървим към такова политическо оскотяване. Както повелява една френска поговорка „Културата е това, което остава, когато се забрави наученото чрез образование“. Аз ще добавя, че това е валидно и за наученото чрез политическо образоване. А то, политическото образование в България продължи за кратко и слоят от политическа грамотност сред повечето българи е с дебелината на люспа. Последиците от това са все негативни и с кумулативен ефект – ще последва ново разочароване на избирателите, които най – вероятно ще бъдат изгубени за следващи избори изобщо. Ще настъпи осъзнат и неосъзнат отказ от това изобщо да се слуша какво говорят политическите лица и всякакви, макар и минимални смислени послания в бъдещи изборни кампании ще бъдат като удар в празно пространство. Очаквайте и наливане на вода в мелницата на радикалните партии и организации. Изобщо толкова превъзнасяната коалиционна култура всъщност не е нищо повече от смазан механизъм за облагодетелстване от властта. Без никаква надежда за ограничаване, освен чрез сблъсъка с апетитите на другите две страни. И в крайна сметка водеща до удовлетворяването на всички партизански щения. Някои наричат това взаимно дебнене и балансиране на интереси, а аз го наричам обикновен хайдутлук. За него ние ресурс и търпимост нямаме. Не би трябвало да имаме.
