Разтърсваща драма: Съдбата, тази проклетница! Отне ми всичко – любовта, детето, мъжа ...

ПИК с нов канал в Телеграм

Последвайте ни в Google News Showcase

Писмото е публикувано в бр. 3 на "Лична драма"

Отне ми всичко – любовта, детето, мъжа

Здравейте, „Лична драма“! Допреди седмица не можех да спра сълзите си.

Имах чувството, че сърцето ми е на парчета, вдигах температура и повръщах, изпитвах такава силна физическа болка, сякаш бях болна от тежка, нелечима болест. Но не, проблемът беше в душата ми, защото страданието ми се наричаше любов. Днес вече съм по-спокойна. Може би защото вече нямам сълзи за изплакване, нямам сърце за изтръгване. Затова и седнах да ви пиша – да споделя историята си и да се освободя от нея. Да я оставя назад, в миналото, където всъщност й е мястото. Но нека започна отначало.

С Божидар се запознах на рождения ден на колежка. Бяхме в един нощен бар и така и не разбрах той част от гостите ли е, или е просто случаен посетител. В някакъв момент ми донесе чаша вино и ме заговори. Не знам дали защото вече бях пила достатъчно, или защото ме привлече по странен начин, но аз изпитах към този мъж необяснима топлота, която ме обгърна цялата. Тя се разля по тялото ми и стигна чак до върховете на пръстите ми. Потъвах в усмивката му и макар че светлината в бара беше доста приглушена, усещах погледа му и изпитвах желание да се сгуша в него, да го целуна и никога да не си тръгна. Имах чувството, че го познавам отдавна, че винаги сме били заедно, че той е второто мое аз. Затова когато ми предложи да се измъкнем незабелязано и да се разходим из нощна София, изобщо не се поколебах и тръгнах след него.
Вървяхме един до друг, разговаряхме и сякаш в онзи миг бяхме само ние, двамата, и нищо друго нямаше значение. Когато стигнахме пред входа на стара кооперация, той изведнъж каза, че живее тук и ме покани да се кача. Живеел на мансардата и оттам се виждали звездите. Последвах го и наистина, когато влязохме в просторния апартамент, първото, което ми направи впечатление, бяха прозорците, приличащи на очи, отправени към небето.
Макар че есента беше още в началото си и не беше кой знае колко студено, моят домакин запали камината и придърпа едно от креслата до нея. Покани ме да седна и наля и на двама ни по чаша вино. Чукнахме се за запознанството и тогава за пръв път чух името му – Божидар. Приех го като знак, че този мъж ми е изпратен наистина като подарък от съдбата. Бях вече на 32, преживяла няколко неуспешни връзки и изгубила вяра в любовта. Но това, което изпитвах към него, макар че едва го познавах, беше различно – завладяващо и помитащо, по-силно от огъня, който гореше в камината.
В един момент той пое чашата от ръцете ми, остави я на пода и ме целуна. Разтреперих се в прегръдката му така, сякаш за пръв път ме докосваше мъж, а когато след няколко минути се озовахме в леглото, тялото ми отвръщаше на ритъма на неговото и нямаше вече никакво съмнение – ние с Божидар бяхме родени един за друг - двете половинки на едно цяло. Любехме се и се целувахме, а устните ни шепнеха: „Намерих те! Знаеш ли колко дълго те търсих.“ Бях щастлива и знаех, че искам точно с Божидар да продължа живота си, да родя децата му, да не се отделям от него, докато смъртта ни раздели. Да, знаех, че това е клише, но кой е казал, че клишетата не са верни?
Не мигнахме до сутринта, а когато слънцето започна да наднича над нас, Божидар ме прегърна силно и след кратко мълчание каза, че днес следобед лети за Чикаго. Първо помислих, че не съм чула добре. После реших, че е някаква шега, но по начина, по който ме гледаше, разбрах, че е истина. И тогава заплаках, защото не беше честно. Не можеше да си тръгне просто така, след като едва се бяхме намерили. Оказа се, че е бил в България само за десетина дни и трябва да се върне в Чикаго, за да приключи някакъв проект в компанията, за която работи. След 6 месеца обаче окончателно се завръщал в България. Каза ми, че ако го дочакам, когато се прибере, ще се съберем да живеем заедно. После попи сълзите ми с устни и отново потънахме в прегръдките си.
Изпратих го до летището и докато чакахме да го повикат за полета, на едно листче той ми надраска имейла, на който можех да му пиша. Аз пък му дадох своя и той го прибра до сърцето си. А когато Божидар мина проверката и изчезна от погледа ми, махайки ми с ръка, още дълго седях във фоайето за изпраща...