ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
22 години след решението да се закрие уранодобивът в България, гравитиращите непрекъснато слухове за възраждане на тази дейност разбуниха духовете в Белозем. И бой да ядем, няма да се предадем, зарече се кметът Иван Тачев. Той е категоричен, че няма да допусне откриването на сондажи, защото това би обезлюдило селото му, пише "Марица".
Тачев обяснява, че община Раковски в национален план се нарежда на първо място по раково болни и според него това най-вероятно е следствие от уранодобива, извършван тук в годините 1982-1992. Той смята да повдигне въпроса и на следващата сесия, за да заяви категорично, че селото му е против възраждането на тази дейност. В Белозем наричат комплекса за уранодобив филм на ужасите.
На 300 метра от последните къщи все още стои утайникът, в който се е складирала сярната киселина. Обезкостена, но страховита се издига огромната сграда на бившето компресорно, от което с помпи е нагнетяван въздух и 150 метра под земята е вкарвана киселина. Извлеченият уран се смесвал със смола и с цистерни поемал към последваща обработка. Така близо 2000 дка от най-плодородните земи на селото били надупчени като швейцарско сирене, а по повърхността - прекарани хиляди километри магистрала от тръби и маркучи. В добива били заети около стотина души от селото.
40 били работниците и повече администрация. Първо на място започнали работа строителните бригади. Денонощно, на три смени, се наливал бетон и били влагани тонове арматура в утайника. След това започнала същинската дейност по добива - отново на три смени. Работата беше опасна, подходяща повече за затворници и обречени. Чувахме, че е опасно за здравето, но тогава цареше пълно информационно затъмнение.
Шефовете ни само стояха над главите ни и викаха: давай, давай. Никой нищо не обясняваше, нито ти казваше какво количество се добива. От сондьорите чувахме, че тук уранът е на 150 метра, засичали са и на 11 м, но залежите били минимални, разказва Петър Николов. Той работи 10 г. на сондажите в Белозем. Всичко тук - от дъските за кофража до оборудването, било руско. Николов започва през 1982 г. и тук се пенсионира.
Първо работил на бетонарката, докато се изграждали съоръженията, а после поел компресорното. Спомня си, че работно облекло давали, но то не било със специална защита. Работниците газеха до кръста в киселина и вода, особено като се спука някой маркуч или тръба, спомня си Петър. Убеден е, че това е оказало и влияние върху здравето им. Много от колегите му вече не били сред живите. Разказва, че дори негов роднина си отишъл млад, на 40 г., от тумор още докато работел на урановите сондажи.
Смята, че и днес утайникът може би е опасен за здравето, тъй като всеки знае, че разпадът на урана е 300 години.
