ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
В днешна България никой не е това, за което се представя. Всеки си измисля фалшив статут, фалшива биография и с помощта на малко пиар и на неособено придирчивите журналисти налага своя измислен образ на обществото. Новата идентичност обикновено трябва да прикрие нещо и да направи носителя й по-приемлив за другите. В най-добрия случай се посочва онзи биографичен елемент, който е удобен за представянето на някаква теза.
Например Георги Марков е представян само като бивш конституционен съдия. Дори когато той проповядва такива антиконституционни тези, че който е спечелил повече гласове в София, той трябва да управлява. Ако той бе представен като ранния Марков, наричан Жоро Дантелата /да не говорим за по-ранни прякори/, пламенен активист на СДС, тогава неговите тези щяха да бъдат възприемани като реваншистки призив, плод на лични убеждения, а не като конституционно обусловени.
Георги Близнашки, когото сутрешните водещи често канят за доказателство, че сред протестиращите има и леви, се представя също като конституционен специалист. Ако бъде представян като бивш депутат от левицата, отпаднал от листите за последните избори, веднага щеше да се разбере, че този човек е много обиден и е готов на всичко, за да си отмъсти на бившите другари.
Георги Първанов е представян като бивш президент, какъвто той е бил, но в случаите, когато говори по вътрешнопартийни проблеми на БСП, редно би било да бъде представян като бивш председател на партията. Тогава също ще станат очевидни неговите мераци да свали Станишев от власт и да се завърне на бившия си пост. Тогава ще се разбере защо друг пренебрегнат при последните избори като Румен Петков повтаря казаното от Първанов, а малко след го доразвива и Цветан Цветанов. Тогава ще се разберат и намеците за общо управление на ГЕРБ и БСП, когато…узреят условията. И ще стане ясно, че вътрешна опозиция в БСП няма, а само незадоволени амбиции.
Големият проблем на България обаче не са индивидуалните случаи, а това, че самата ни демокрация е фалшива. Институциите буксуват, защото те са само прикритие за налагане на партийната диктатура. И когато някоя партия като ГЕРБ или т.н. автентични десни заедно с подкрепящите ги групировки губят властови позиции, те забравят всякаква демократична фразеология и са готови на всичко, за да се върнат на власт. Така довчерашни демократи, борци срещу комунизма, заемат революционни пози и проповядват болшевишки идеи за завземане на властта.
А фалшификацията върви чрез манипулирано експлоатиране на демократичните процедури, което се превръща в институционален произвол. Да вземем за пример прословутото решение на Конституционния съд за случая Пеевски. Решенията на този съд не се коментират, но то е и излишно. Ясно е, че изгода от това решение имат тези, които търсят как да възпламенят отново протестите. И в самия съд те отново са заедно -представителите на Първанов и Плевнелиев гласуват „за“ оставането на Пеевски в парламента. Възмущение обаче предизвиква начинът, по който тези шушумиги се изхитрят хем да са в синхрон с политическата конюнктура, хем да си измият ръцете пред общественото мнение. 9 часа умували и го измислили - разделят гласовете по равно и така Пеевски остава в Парламента. Да се чудиш и не него - защо му е това? Но за нас остава съмнението, че в Конституционния съд не само има мижитурки, които бягат от отговорност, но и че институцията, последната крепост на демокрацията, е пробита. Само не разбирам защо протестиращите изливат гнева си върху Орешарски, а не върху бившия и сегашния президенти. И защо когато се рита колата на премиера и се бутат боклуджийски кофи пред нея - и това на една международна културна изява като изложбата на Паскин, се поставя въпроса за отговорността на НСО, но не и на протестиращите.
В последните седмици сме свидетели на катастрофалното безсилие на парламента да изпълнява своите функции. Запитани как да се излезе от тази ситуация експерти и политици предлагат двете големи партии да поделят властта по чешки модел или по германски, лидерите на двете големи партии да се разберат и други подобни идеи. И когато Борисов декларира, че ще проваля заседания, защото това е „демократично“, когато трудно артикулира трудните за него думи, че това са само „парламентарни тактики и прийоми“, намират се анализатори, които виждат в тези безкрайни влизания и излизания от залата „блестящи тактически ходове“.
„Тактики и прийоми“ в парламента, които подриват демократичната институция, съчетани с ексцесии навън, които плачат за намеса на силната ръка, колко познато е това и в българската, и в световната история. У нас това е 1934 г., когато с майския преврат са забранени политическите партии. В Германия, по време на Ваймарската република, Хитлер идва на власт по парламентарен път, а чрез „тактики и прийоми“, предизвикващи парламентарни кризи, съчетани с улични ексцесии и Пожара на Райхстага, установява своята тоталитарна диктатура.
