Само в "ПИК" и "Ретро"! Жената до Чочо покъртително: Господи, защо ми го взе?!
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
„Този Великден бе тъжен за мен. Чочо страшно ми липсва, с времето болката се засилва. Но той непрекъснато е с мен“, казва година след смъртта на актьора любимата му жена Даниела.
Чочо Попйорданов си отиде нелепо миналата година на 5 май, Великден, след падане от необезопасена стена на гробищата в Бояна, пише вестник "Ретро".
Той не можа да види дъщеричката, за която винаги е мечтал и която с Даниела решиха да осиновят малко преди кончината му. Малката Катя /вече на 2 години и 3 месеца/, която поразително прилича на актьора, е съществото, което дава сила на Даниела.
На 12 май в Народния театър бащата на актьора – Иван Попйорданов, ще представи книгата „Писма до сина ми Чочо“.
Петър Попйорданов бе истинска филмова и театрална звезда, но и любим приятел, ерудиран събеседник, благородна, чувствителна душа. Каквито в артистичната гилдия са рядкост. Затова загубата му е непрежалима, тъгуват негови колеги и приятели.
Интервю на Вера Чалъкова
- Даниела, как прекарахте Великден с дъщеричката ви Катя?
- Бяхме с най-близките хора – с майка ми и сестра ми, с бащата на Чочо, с леля му и чичо му. На Катето и беше много интересно, радваше се. След като и показах, че великденските яйца се удрят, направо не можахме да ги спасим. Много е смешна.
- Това е първи Великден без Чочо...
- Великден е светъл празник, но за мен беше много тъжен. Датата не е същата, обаче празникът... Беше ми празно. Не го чувствам като празник. Знам, че е грях, обаче не мога. Все още не си обяснявам защо това се случи. Не мога да го приема. Казват, че Господ си прибира на такива светли празници хората, които обича. Но в крайна сметка ги взима от нас тези хора. Защо ще ми вземе Чочо, и аз го обичах безкрайно. И го обичам.
- Клишето гласи, че времето лекува – така ли е?
- Безсмислено е да ми казват „Времето лекува“ или „Животът продължава“, това са страхотни клишета. То е ясно, не сме ние тези, дето определяме докога ще бъдем на тази земя. Времето не лекува, болката остава завинаги, даже се увеличава. Чувствам се ужасно самотна, просто душата ми ридае. Толкова много ми липсва Чочо, толкова ми е празно. Детето, майчинското чувство са едно, но Чочи... Аз знам, че той е с нас, духът му е с нас, никога няма да ни изостави, но физически ми липсва, липсват ми смехът му, съветите му, разговорът с него. От една страна това е най-тъжната година в живота ми, от друга пък се появи най-прекрасното нещо – Катя. Да страдаш, а в същото време да ти се случи нещо толкова хубаво – чувството е много особено. Силата, която намирам и която знам, че Чочи ми дава, е заради Катето.
- Казвате, че дъщеря ви много прилича на Чочо – по какво?
- Тя има същата енергия като Чочо, същите жестове, много е емоционална, дори физически прилича на него. Очите и са като неговите, косата. Това не е случайно. Той го забеляза, още като я видя за първи път в дома. Бяхме седнали на един диван в кабинета на директорката и като влезе Катето, Чочо каза: „Извинявайте, аз не мога в момента да стана, защото съм много развълнуван, тя прилича страшно на мен“. Като гледам бебешките му снимки, Катето е същата, едно към едно. Като ме погледне с тия очи, все едно виждам него. Мисля, че духът на Чочо живее в малката Катя. Може би Господ е решил по този начин да ме компенсира някак.
- В кои моменти усещате присъствието на Чочо?
- Непрекъснато си общувам с него. Като си седя вкъщи, усещам че е с нас. Чочо на две места беше искрено щастлив – като играеше на сцената и у дома.
Вечер, когато Катето заспи, стоя и си говоря с него пред снимката му. За мое щастие го сънувам много често и разговаряме - основно за възпитанието на детето. Той ми казва да не се притеснявам, че добре се справям. Сестра ми го беше сънувала, на нея беше казал, че иска да спра да плача. Понякога успявам, но често емоциите, болката надделяват над усилията ми и не мога да си сдържа сълзите.
- Малката Катя проявява ли вече някакви таланти?
- О, Катето непрекъснато пее и танцува. А като отидем на гости при приятели в Народния театър, тя е във вихъра си, все едно е у дома си.
- Не изключвате мобилния телефон на Чочо, поддържате профила му във фейсбук, не е ли болезнено?
- Никога няма да ги спра. Той си е сред нас. Приятели и колеги на Чочо продължават да ме търсят на неговия телефон. Не са изтрили името му от телефонния си указател, защото не искат. Аз не мога да приема, че го няма. Всеки момент очаквам да ми звънне отнякъде, все едно е в някаква командировка и ще се прибере.
- Защо всички, които са познавали Чочо, толкова го обичат?
- Защото Чочи беше изключително добър човек, искрен и добър приятел. Ако някой се чуди какво е приятелството, трябва да погледне как той се е отнасял към приятелите си. Чочо никога не е казвал лоша дума за свой колега. Не знам има ли друг такъв случай в артистичните среди. Понякога съм му споделяла, че играта на някой актьор не ми допада. Чочо ми отговаряше: Не си права, той има просто още да учи. Безкрайно уважаваше колегите си и безкрайно обичаше приятелите си. Тези, които му бяха истински приятели разбира се. Защото някои неща го нараняваха. Не знам защо, но имаше хора, които много му завиждаха.
- Според вас на какво не издържа той?
- На какво да не е издържал? Той беше страшно емоционален човек. Не харесваше нещата които се случват в държавата, не харесваше отношението към актьорите у нас. Защото всички знаем, че то е подигравка. Винаги съм казвала, че това е най-тежката професия.
