Само в ПИК и "Ретро"! Проф. Вучков изригна: Краси Радков е новият Калоянчев, Блатечки – не актьор, а сватбарски кум
Актьорите след 1989 г. – имитатори на психопати, идиоти и простаци
Последвайте ни в Google News Showcase
Нашите забележителни актьори до 1989 година пламтяха от удоволствие докато се отдаваха на сценичната си игра. Но будеха нашето уважение и заради таланта да бъдат неузнаваеми, да не ги познаваме поне през първите минути. Защото те вече не бяха те, а бяха други хора от представената драматургия. В същото време ние не можехме да сбъркаме нито един от тях с колегите му. Защото всеки от тях имаше свой индивидуален стил да дописва текста и да обогатява ролята от пиесите като влива в нея личните си наблюдения и знания за човешкия свят, за действителността. Изкуството на характеризиращите трагични, драматични, но даже и комични драматургични герои беше извисено. То се разгръщаше в гамите на празничния подем. Дори и тези от Сатиричния театър, като Георги Калоянчев, Стоянка Мутафова, Георги Парцалев бягаха от сливането си с изобразяваната простотия. Осмиваха я и я разнищваха така, че ние усещахме тяхното човешко превъзходство над нея. Тогава всички първокласни актьори излизаха на сцената като в Храм и се гордееха, че тя е техен любим дом. Докато ги гледахме, ние долавяхме как се наслаждават на шанса да ни покоряват с думите, но и с езика на тялото, с казаното в мълчанието, с прехода от емоционалния взрив към изчакваните, но и винагио преценяваните партньорски действия, реакции. Тази пъстрота на изразните средства показваше, че те са мощно преживяващи, но и достатъчно мислещи творци. Тя даваше представа за доказаните, но и скритите, неподозираните страни, прояви на човешката природа.
Дейността на почти всички актьори от 1989 година насам уви е далеч от това ослепително равнище. Те често се люшкат между две еднакво неприятни крайности. Веднъж пълнят сцената с угнетяваща ни нервозност, с клинична екзалтираност. А друг път внасят в нея обиждаща ни принизеност, прозаичност. А това им се случва защото са скарани с чувството за мярка. Или пък защото са лишени от греещата ни, но и мисловно зареждащата ни обаятелност, одухотвореност, интелигентност. Те не ни завладяват защото са повърхности, лековати. Защото играят външно и като наподобяват живота на героя си само частично. Защото те нямат естествения, но и достатъчно съдържателния, кипящ вътрешен живот на сцената. Много от тях си приличат. Няма с какво да ги запомним. Не можем да ги различим, защото нерядко се държат, интонират, говорят, движат се по един и същи начин на сцената и пред камерите. Като че ли изглеждат даже и физически, като излъчване еднакви. Далеч са от задължението да ни изненадват при преминаването им през различните моменти, обстоятелства, ситуации на драматургията. Често придобиваме впечатлението, че за тях театъра, киното, телевизиите са повече храна за суетата им, за парите им, за възможностите им да са известни и хвалени вместо да се тяхното призвание, горивото за душата им. Те неспирно показват само себе си, само маломерното си, а често и скучно собствено „аз”. Затова не са истински, пълноценни актьори. А са имитатори главно на три типа: психопата, идиота, простака или глупака, който е редовно разиграваната, но и доволната, ухилената маймуна. За разлика от колегите им в миналото те избягват българската пиеса. Или представят драматургичните упражнения на некадърници. И често изкривяват великата драматургична класика по волята на режисурата.
Вече много режисьори най-категорично отказват да разберат, че изкуството е творчество, индивидуално отразяване на действителността, но е и верен документ за нея, а не шизофренично фантазьорство и кошмарно позьорство.
Много от носителите на „Аскеер” плуват все в непрогледни сценични тъмнини. Все ни плашат с некроложните си нагласи, дори с вампирските си лицеизражения, но и друсаници. Тяхната истерия се таксува от провинциалните ни сноби като начин да бъдем приобщени към философиите на човешките съдби. А всъщност тя далеч не е нещо повече от психофизическо самоизмъчване по заповед на режисьорското капризничене. Вече няколко пъти бяха отличени подобни актьорски озверявания, например на Венелин Ганев, Стефан Мавродиев, но най-вече на Илка Зафирова – тази всеизвестна и яко разлюляна боркиня срещу „гробищната” политика на социалистическата система.
Веднъж днешната сцена е мизерно и подтискащо гола. А друг път тя се пръска по шевовете си от декоративни и заводски конструкции. А те превръщат актьора, неговия драматургичен герой в режисьорски изтезаван строителен работник. Той ги обхожда като подгонен престъпник без да знае кой е, какъв е, какво иска и защо се пеняви като ужасяваща ни откачалка. Пак според снобите тази сценична технология била начинът да се покаже колко хаотичен, непредвидим, жестоко неизвестен е днешния човешки живот. Но аз мисля, че качественото художествено творчество разголва безмерните злини, така че ни внушава да ги преборваме, а не те да ни оставят напълно обезнаждени, отчаяни от тях.
Чрез постановката на „На ръба” даже талантливият режисьор Александър Морфов се изкушава от претенциозното робуване на сценичната машинария. Така и той погазва незаменимата роля на словото, на текста. В случая той уви не схваща, че не ни възхищава, а ни изтощава с вулканичната зрелищна агресия. Но ненадминатият в това отношение е постановчикът Явор Гърдев. Той представя своя филм „Дзифт”, своя „Хамлет” по Шекспир в Народния театър „Иван Вазов” и своето техническо земетресение в НДК като последна дума на философските абсурди в човешкия свят. Изобщо не подозира, че тези му трескавици са отровна каша от налудничави, битовистични и порнографски напъни.
И Мариус Куркински ни приобщава към своето актьорско и режисьорско творение ту глезливо, ту истерично, ту сумнабулно, но все много превзето. Той огласява своята театрална фабрика като продължение на великото според него и много средното според мен сценично дело на Крикор Азарян. Мариус е главен диригент на хора, който вече 25 години пее химни за „вълшебната” дейност на Азарян. А въпросният Азарян е само нещо като прилежен, старателен ученик на театрални светила, като Леон Даниел, Вили Цанков, Николай Люцканов, Любен Гройс и преди всичко Методи Андонов, който според мен е най-забележителният български режисьор след края на Втората световна война. Само че една зала в НДК носи името на Азарян, а не на току-що посочените майстори в театъра. Вината за този произвол трябва да се понесе от Културното министерството без култура. В случая то играе по свирката на тамошната началничка Красимира Филипова – една бездарна театроведка, но и свирепа закрилница на всички театрални бъзикни, изгъзици, безумия. Заради нейното махленско тропане по масата театър „199” пък носи името на некадърния театровед Валентин Стойчев. А тази сцена цели 12 години беше ръководена всеотдайно и много умело от Катя Зехирева – незабравима актриса, рецитаторка и професорка в НАТФИЗ.
Голяма шумотевица се вдига около същества, които са тикани към сцената, към телевизията, към шоуто, към сериала, макар че те са природно ощетени от интелектуална и творческа гледна точка. Имам предвид например отчайващо безцветния, въздухообразния Иванчо Радоев, син на писателя Иван Радоев. Той навсякъде се държи и гледа ту уплашено, ту неврастенично. Мотае се пред очите ни лениво и като паднал от небето. Но и Асен Блатечки не може да разчита само на рекламната си слънчева усмивка. Тя не може да спаси често спохождащата го кухота в негови изяви на сцената и на екрана. Всъщност той е типичен представител на своето поколение. Много негови колеги от киното са ту нетърпимо преиграващи, ту мънкащи роботи. Мъдрят се и седят като дървета, като вкаменелости.
Трагично е положението на комедийния и шоуменския фронт. Там вилнее само подигравателната истерия, гаврата с всичко и с всички, но най-вече със святи хора, явления, обекти. Тамошната актьорска гилдия не признава и най-вече не владее интелигентните и културните разновидности на хумора. Имам предвид шегата, иронията, самоиронията, изобличителната дълбочина на забавния, но и горчивия сарказъм. Вее се само байрякът на силовия смях под формата на яко и ту заплашително, ту лигаво подвикване, кукуригане, куткудякане, но и реване до припадане. Обичат главно да унижават обекта на своето хилене както разгащените „Господари на ефира” от Нова телевизия. Мъжете продължават да навличат женски дрехи. И все да ни показват как се държат тлъстите и тъпите фльорци. Понеже се разкъсват между театъра, шоутата и сериалите, актьорите излизат пред нас така, сякаш бързат да не закъснеят за другаде. Затова претупват своята изява. Но пък получават пари от повече места. Отбиват номера не чрез преобразяването си в представените лица, а само чрез изтъркани външни ефекти: блещене, кокорене, дупене, тичане, блъскане, телесно и гласово кривене.
Днешните актьори от театъра, телевизията и особено киното са лишени от говорна техника, култура. Почти не се разбира какво говорят. А това се случва не само защото крещят или мънкат, дърдорят под носа си, а и защото нямат качествена дикция, артикулация. Не се чуват повечето съгласни и дори цели думи от смутолевените изречения. Въпросните изпълнители не изпитват онази наслада от майсторското боравене със словото, която отличаваше блестящите им културни, а не прости колеги от времето до 1989 година и малко след него.
Някъде между седенкарската и плашещата ни комедия се люшка Христо Мутафчиев – обожаваният гост на всички телевизии. Той вечно е хем сърдит, хем самодоваолно ухилен герой на сцената, но и като събеседник на телевизионните водещи. Навсякъде се изразява и се огласява така, сякаш ни потупва чорбаджийски по рамото и няма никакво намерение да ни дава думата. Защото Мутафчиев смята, че неговата изчерпва истините за всичко: за театъра, за цялата художествена култура, за управлението на България, за властта по принцип, за медицинските услуги, за тайните на Космоса, за ясновидските чудеса. Понеже е избран вожд на част от актьорите, той все се кара за ниските им заплати без да притежава тънкостите на майсторлъка и на културата в тяхната професия. Затова „Икар” – ръководеното от него издание – отличава някои добри, но много повече бездарни, посредствени лица, прояви. Но аз не виждам защо Мутафчиев не може да извоюва по-високи доходи за колегите си след като е байрактар на Бойковата и на Рашидовата чета.
Дълго може да се разисква смехотворната кампания около избираните любими за народа ни 10 филма и на първия сред тях. Подробно подреждане прилича на глупаво счетоводителско мероприятие. Защото поне 15 от тези до 1989 година са привлекателни, силни, но по различен начин. Защото те са разгърнати и оцветени в различни тематични, жанрови и стилови характеристики. А въпросното проучване на общественото мнение за филмовата продукция може да бъде достоверно само след проведен референдум. Защото много хора нямат мобилни телефони и не работят с есемеси. Затова тази дандания на БНТ беше излишна и достойна за подигравки.
Но вкарването на творбата „Вчера” в първата филмова десятка беше смайваща ме тъпота. Защото тази творба вече е печална отживелица. Защото тя представя социалистическото училище като нетърпима казарма за учениците. А днес поне една трета от тях ругаят, псуват учителите, дори и директорите. Често заявяват, че ще организират уволняването им ако не им се пише четворка, вместо заслужената двойка. Заради въпросната филмова шумотевица ръководството на БНТ беше привикало куп свои агенти от полуспециалисти, от приближени му актьори. Чрез тях всяка вечер ни се внушаваше, че Тодор Колев е не само най-големият ни филмов комик, а и най-големият ни киноактьор. А този акт се натрапваше, макар че в киното са имали несравнимо по-незабравими успехи далеч по-широко скроени и далеч по-надарени творци като Георги Черкелов, Наум Шопов, Иван Кондов, Руси Чанев.
Никога не бих поставил Тодор Колев между нашите първокласни комици. Признавам, че той беше много естествен, много музикален. Благодарен съм, че ни разведряваше с лекия си хумор, че беше нещо като нашия семеен и забавен приятел. Защото той не е крупен творец. Той е шоумен за камерна драматургична и сценарна творба, за пианобарова среда. Винаги играеше себе си в различните житейски обстоятелства, ситуации от драматургията, от сценариите. Вечно лежеше върху един и същ номер. Все ни приобщаваше към пародираното носово интониране, артикулиране, говорене на циганите. Все ни срещаше с кръчмарското фръцкане и с махленското перчене на много от тях. Неговите настръхнали рекламатори го окачествяваха като забележителен български Чарли Чаплин. Тази преценка е нелепа. Защото Чаплин е все още недостижим генкий в нямото и в игралното кино като актьор, като режисьор, като сценарист. Той е майстор на дълбокия хумор през сълзи. Чрез играта си Чаплин брани унижавания и ощетявания, макар и стойностния малакък човек в живота. Тодор Колев имаше всичките данни да бъде силен клоун в цирка. Защото клоунът винаги представя само различни страни от себе си като ни разсмива, но и като пее, като танцува, като се вихриг в акробатските си умения. А Колев имаше всички тези дарби. Колев нямаше нужната култура за да редува уличния, бръснарския с дълбокия смях на мислещия комик. Много над него са великите творци Георги Калоянчев, Стоянка Мутафова, Георги Парцалев, Нейчо Попов. Те почти не се повтаряха. Те създаваха цяла галерия от незабравими портрети на различни несъвместими и противоположни превъплъщения на човешкия свят. И ни пленяваха с магията на своя творчески замах с огнените бури на играта си.
Комици като Мариан Бачев и особено като Красимир Радков също имат далече по-разностранен и по-мащабен талант от Тодор Колев. Те ни държат в напрежение и неспирно, много приятно ни изненадват с играта си. Защото те ни приобщават към всякакви живописни фигури, но най-вече към тези на корумпирани политици и други маниаци. Те имат силно развит усет за неповторимото в човешкия характер, в неговото поведение. Нерядко са толкова потънали в ролята си, в нейните особени интонации, движения, гримаси, че ние забравяме кои комици са пред нас.
И Виктор Калев се откроява с яркостта на някои свои изяви. И той има ценни преобразявания като например в ролята на банкера, лисицата, мошеника, лицемера Цветан Василев. Но е крайно време Калев вече да се раздели с много досаждащото ни представяне на разюзданата и пияната проститутка. Тези изпълнители от „Шоуто на Слави” биха ни радвали повече ако имаха силни текстове. Защото сега те често спасяват с дарбата си една каша от сценаристки и интернетни простотии, тъпизми, понякога и гадости. Те биха стигнали до повече висини в своето изкуство, ако представяха герои от класическата комедиография. А специално Краси Радков окончателно би доказал, че е достоен наследник на Калоянчев, ако играе например централни роли в отличните пиеси „Големанов”, „Вражалец”, „Женско царство” на Ст.Л.Костов.
