САМО В ПИК! Калина Паскалева със смразяващ разказ за филма си в централата "Чернобил": Татко и дядо се разболяха от рак, а Политбюро ги уби (СНИМКИ)
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Сериалът "Чернобил" се превърна за дни в световен феномен. Но две години преди НВО журналистката Калина Паскалева засне документален филм за експлозията в един от реакторите на ядрената централа и за Призрачния град Припят.
Тогава, заедно с Калина към Украйна се отправя безстрашен екип от още трима души - операторите Христиан Диков и Славян Стойчев, и фотографът Дориян Тодоров. Карето поема с ясното съзнание, че излага живота си на риск. Реализацията на целия проект струва на авторката 7000 лв.
Тези смели млади хора са сред малцината българи, стъпили в изоставения град Припят. Ето какво разказа Калина Паскалева пред ПИК...
Интервю на Елиана ВАСИЛЕВА
- Калина, две години преди НВО ти засне документален филм за експлозията в "Чернобил". Какво те провокира тогава - информационната завеса, последиците от инцидента за хората или личен мотив...
- Съвкупност от трите... Исках да припомня на обществото, което услужливо забравя, колко безотговорно от страна на комунистите, е било да скриеш такава новина. Именно заради това тяхно премълчаване радиацията удря България два пъти. Няма да влизам в подробности, само ще кажа, че бебетата, които тогава са пиели домашно мляко, са поемали радиация, причиняваща рак. В моя филм показах личната история на българска майка, загубила сина си - "чернобилче” - от коварната болест.
Да, мотивът за филма ми е и личен. Баща ми също почина от рак, когато бях на 17. За мен причината той да се разболее е именно информационната завеса за атомния взрив, спусната от Политбюро и липсата на предпазни мерки. През 1986 тате е работил като агроном и всички селски хора са пълнили торбите му с радиационни зеленчуци, които е носил вкъщи. В нощта на експлозията майка ми е била бременна с мен в третия месец. Лентата е в памет на баща ми. Преди година и половина загубих и дядо си от рак. Мразя тази болест. Тя ми взе всичко и ме срина психически.
- Заформи се полемика около това колко достоверен е сериалът на НВО. Кремъл дори се закани да заснеме контра филм за бедствието. Ти успя ли да го изгледаш, какво е твоето мнение като човек, видял с очите си Чернобил...
- За този сериал ми каза моя колежка, която знае, че се вълнувам от темата. Чаках го с нетърпение. Сериалът е заснет по най-добрия начин. Има много истина в него. Пресъздали са емоцията, атмосферата, обстановката, всичко... Казвам го, защото в моя филм има интервюта с хората, за които се говори в сериала - ликвидаторите, а самите те ми предоставиха архивни кадри, които съм използвала. Единственото, което ще кажа е, че едва ли някой си е представял колко чудовищни ще бъдат последствията след аварията. Болезнено е да гледаш празни улици, блокове, детски градини и да не знаеш колко от хората, обитавали ги преди взрива, днес са живи.
През цялото време в Припят имах буца в гърлото. Представях си личицата на всички малки дечица, излезли да си играят без да знаят какво се случва с организма им в онзи момент. След като се върнах от снимките в Украйна, психиката ми се увреди. Изпитвах гняв и болка едновременно. Но вече не се страхувах от абсолютно нищо.
- Спомена "ликвидаторите" - хора, които с малко или без никаква екипировка получават тежката задача да ограничат последсвията от експлозията. Какво си спомняш от срещата с тях?
- Трудно е да забравиш сълзите след споменаване на думата Чернобил в очите на мъж, който може да ти бъде баща. Мъката в сърцата им е огромна, те са загубили свои приятели и колеги по време на мисията си, ако мога да нарека така почистването на реактора и околността. Други са си отишли след това. От рак... Възхищавам се на тези мъже. И им благодаря! Спасили са милиони животи. Може би и моя дори.
- Рак, трагедии, болни хора... Как се разказват подобни истории, когато смъртта дебне отвсякъде?
- Най-трудно ми беше с майката, загубила сина си. Тя е приятелка на моята майка. В болницата са наричали сина й "чернобилче". Няма да забравя деня, в който ми сподели личната си трагедия - пътувахме заедно към Черна гора. Майката до последно е вярвала, че детето ще оживее, до последния ден се е борила за живота му. С мъка сдържах сълзите си през цялото време, докато слушах всичко това и как е събрала сили да се изправи на крака след смъртта на сина си... Гледах снимките на детето и ми се искаше да съм го познавала. То е давало кураж на майка си в последните си дни, не се е предало нито за миг... Аз й обещах, че един ден ще разкажа тази история, защото такива неща не трябва да се забравят...
- Допреди сериала на HBO, достъпът до Чернобил бе ограничен - сега изведнъж там прииждат тълпи от туристи. Тези дни гледах репортаж по една от телевизиите как при напускане на централата туристите преминават през скенери, отчитащи радиационните нива. Твърди се, че такава вече няма. Какво е твоето здравословно състояние след посещението ти в ядрената централа?
- Разбира се, че има радиация, тя е завинаги. Туровете, които се организират, минават по проверени предварително маршрути с ниска радиация. Не можеш да се разхождаш свободно из Припят. Не искам да се изкарвам герой, но както казва моя колега операторът Славян Стойчев "Кажи на Калина, че не трябва да прави нещо и само гледай как вече го е извършила".
Забраниха ми да пипам предмети в Припят, не се съобразих. Забраниха ми да влизам в една от сградите, не се съобразих. Исках с очите си да видя как изглежда домът на директора на централата. За жалост не успях, защото екскурзоводът ме догони и ме спря в стълбището. След това ми забраниха да се доближавам до Саркофага, но пак успях да се измъкна и да снимам хората, които работят там. Проверката на излизане не е една, а са три. Не ми показа нищо притеснително.
- Изисква се голяма смелост от твоя страна да посетиш това място. Дори, според мен, предизвикателството, което ти предприе, е било с немалък риск за живота ти?
- Така е, всяка година си правя изследвания и си пускам маркери за ракови клетки. На този етап съм добре. Да, рискувах живота си, направих го, въпреки молбите на майка ми да не заминавам в Чернобил. Не съжалявам, че бях там.
- Във филма на НБО България не е посочена като засегната от радиацията? Обаче, на базата на десетки изчетени от теб доклади за аварията, ти си на друго мнение...
- Не само аз, в музея на Чернобил в Киев, България съществува на карта със засегнатите страни от радиацията след аварията. По отношение на замърсяването нашата страна се нарежда на 8 място сред страните от засегнатия регион. Заради информационното затъмнение, наложено от Политбюро през 1986 г., тя заема първо място по ефективна доза облъчване на населението в Европа. И ако за хората от високите етажи на властта са вземани специални мерки срещу радиоактивните замърсявания, то за обикновения българин не е имало дори предупреждение.
- Скоро ще излезе новата ти книга, в която си посветила специална глава на Чернобил. Какво още ще разкажеш в нея?
- Доста интересни факти... В интервю през 2001 г. Христо Борисов (шеф на химико-бактериологичната лаборатория на УБО от 1986 до 1992 г.) разказва как обществото се е тъпчело с радиация, а Политбюро - с консерви. В телевизионно интервю бившият шеф на Националната следствена служба Ангел Александров пък споделя, че "в първите дни на месец май в планинските и полските райони експертиза даде заключение, че малките дечица, които пият само мляко за 20 дни са поглъщали такива количества, че нормата за радиоактивна защита е надвишена с 13 пъти".
В комунистическото обкръжение е тренд да се говори, че журналистите са репресирани и няма свобода на словото. За мен това категорично не е вярно. Не съществува нещо, което да съм искала да кажа и някой да ме е спрял. Да, получавам заплахи, да, губила съм си работата, защото не съм си затваряла устата, да, разбиха ми колата като предупреждение, но това не ме отказва. Може би, ако съм живяла в годините на комунизма, щях да съм една от първите със затворени усти или щеше да ме сполети съдбата на Яна Язова - след няколко месеца да ме открият убита и разложена вкъщи. Един колега ми звъни всеки път, когато прочете някой мой статус или статия с думите "Нали знаеш, че ако комунизмът се върне някога на власт, ще метеш улиците на София за назидание?".
Връзката на тези мои думи с книгата ми и главата за Чернобил е, че информационната завеса за аварията е истинският пример за липса на свобода на словото. Но тогава залогът е бил хиляди човешки животи и нечии души днес имат да изкупват много грехове. В книгата има още шокиращи истории за министри, политици и олигарси и техните порочни връзки. С нея ще дам пример, че човек винаги може да каже своята истина, стига да му стиска. Също така ще покажа как една политическа сила трансформира цензурата във фабрика за фалшиви новини.
- Споделяла си, че в Националната библиотека се пази под секрет книга, в която се пазят шокиращи данни за Чернобил, но тя е забранена на обикновените читателите. Каква е тази книга, какво смяташ, че се крие сред кориците й?
- При положение, че вкъщи имам около 500 лични книги и все ми малеят, съм посещавала Националната библиотека многократно за проучванията си. Основно информацията ми за Чернобил е чуждестранна. Дори и след падането на режима, никой не се е осмелил да пише подробна книга по тази тема. Не знам какво има и в тази, която търсех. Никога няма и да разбера. Не ми я дадоха с обяснението, че тя съществува в архив, но състоянието й не позволява да се предоставя на клиенти.
