Соня Йончева: Каниха ме не за министър на културата, а за още по-висока длъжност
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
В новия епизод на подкаста “Храмът на историите” пред Мон Дьо застава световноизвестното българско сопрано Соня Йончева. Певицата говори за опасността артистът да се изгуби в собствените си роли и образи – не само на сцената, но и в личния живот. „Да. Много често, особено като имах по-малко опит, като актриса или дори като жена“, признава тя, връщайки се към периода, в който за първи път влиза в образа на Норма – жена, изоставена заради по-млада. „И аз тогава си бях много така предразположила по-негативно към моят съпруг“, разказва Йончева за тънката граница между сценичната емоция и реалността. Въпреки световната си кариера, тя е категорична, че най-важната ѝ роля остава извън прожекторите: „Преди да реша да бъда артист, аз реших да бъда майка. Да бъда майка за мен беше номер една причина да съществувам.“
Да привлечеш световни имена в центъра на София
Йончева разкрива и как е успяла да привлече едни от най-големите световни имена на класическата сцена в България. Сред тях е и тенорът Йонас Кауфман, когото мнозина определят като тенор №1 в света. Началото идва съвсем естествено – по време на съвместната им работа в Опера Цюрих. „Ние пяхме заедно „Тоска“ в Цюрих. И аз му казах – виж, толкова добре се сработваме в тези две роли. Не би ли искал да дойдеш в София?“, спомня си тя. Отговорът на Кауфман бил кратък, но достатъчен, за да отвори вратата към мащабния проект: „Защо пък да не?“
Така започват разговорите, а след тях и реализацията на концерт, който събира световни звезди пред Храм-паметник „Свети Александър Невски“. До Кауфман застава и виртуозният цигулар Дейвид Гарет, когото Йончева определя като „суперзвезда“ – артист, който смесва класика, рок и поп култура. В проекта се включват още Софийска опера и балет с част от декорите, хора и оркестъра си – детайли, които според певицата са „важни елементи“ за мащаба и посланието на събитието.
А посланието, което тя иска да изпрати към света, е категорично: „Че България е културен център на класическата музика. И това е само началото.“ За Йончева културата не е просто сцена и публика, а визия за бъдещето. „Културата е бъдещето. Това е моето мото“, казва тя.
В интервюто разговорът стига и до темата за изкуствения интелект и неговото място в изкуството. Според Йончева има нещо, което никога няма да може да бъде заменено от машина – човешката емоция. „Абсурдно е това да се случи, според мен“, категорична е оперната прима. „Тази гъвкавост, тази фантазия, която един артист би могъл да има на сцената, един робот няма как да я пресъздаде.“
Защо в последните години превърна разговора за психичното здраве на децата в твоя мисия по някакъв начин? Откъде дойде това?
Това дойде от моите деца. За да бъда наистина откровена, имаше един момент, който все още съществува и го виждам в очите на моя син, който в неговите собствени битки вътрешно в себе си превъзмогваше моменти, които са много трудни за него поради факта, че той практически изгражда себе си и расте без майка си и баща си. Ние сме постоянно нанякъде. Виждайки този процес, аз бях много пряко засегната. Имаше един момент, който сина ми каза, аз мразя музиката, защото музиката ни разделя. И аз не исках той да мисли това. Исках за него музиката да е по-скоро един проводник, да е едно негово оръжие, тайно оръжие, в което може да го използва за самия себе си и да се изрази чрез него. И видях ефекта, нещата, които той постигна и ефекта, който имаше изкуството върху него. Той започна да твори, започна да изразява себе си, чрез пръстите си, чрез гласа си. С различни неща, които са останали в неговото съзнание. Аз смятам, че изкуство наистина е един проводник на нашите емоции и за децата е от изключителна важност.
Да превърнеш опита в кауза
Психичното здраве на децата е нещото, която оперната прима постепенно превръща в своя лична мисия. И причината за това са собствените ѝ деца. „Имаше един момент, който все още съществува и го виждам в очите на моя син“, споделя тя с болезнена откровеност. Йончева признава, че децата ѝ растат в свят на постоянни пътувания, раздели и отсъствия заради международната ѝ кариера. „Той практически изгражда себе си и расте без майка си и баща си. Ние сме постоянно нанякъде“, казва тя.
Най-тежкият момент за нея идва, когато синът ѝ признава: „Аз мразя музиката, защото музиката ни разделя.“ Думи, които я разтърсват и променят начина, по който гледа на изкуството и неговата роля в живота на децата. „Не исках той да мисли това“, казва тя. Вместо причина за дистанция, Йончева иска музиката да се превърне в „тайно оръжие“ за нейния син – начин да изразява себе си, да преодолява вътрешните си битки и да намира собствен глас. Именно тогава вижда и силата на изкуството. „Той започна да твори, започна да изразява себе си чрез пръстите си, чрез гласа си“, разказва тя. Според нея изкуството е „проводник на нашите емоции“ и има огромно значение за емоционалното развитие на децата.
Като майка, Йончева признава, че най-силно я плаши загубата на идентичност в съвременния свят. „Тези аватари, за които говорим, не са само в интернет пространството, те са и между нас“, казва тя. Според нея обществото все по-често подтиква младите хора да се вписват в модели, създадени от други, вместо да изграждат собствена индивидуалност. „Опитвайки се да бъдем индивидуални, ние всъщност потискаме новото поколение да прилича на нещо, което някой е определил“, заключва Соня Йончева.
Когато влизаш в тези различни роли, Норма, Тоска, Медея, остава ли място за собствената ти идентичност по някакъв начин?
О да, винаги. Много интересен процес е, когато една актриса влезе в един персонаж и обратното. Защото персонажът някак си навлиза в твоето тяло. Но моето тяло е използвано като един инструмент, за да разкажеш историята.
Обаче, има ли опасност артиста да се загуби в собствения си образ?
Да. Много често, особено като имах по-малко опит, като актриса или дори като жена, случвало ми се, например, когато играех за първи път Норма по нашия историята е за една предадена жена, мъжът, който си тръгва от нея, и заменя се на млада, оставя децата и всички това нещо, което можеш да го видиш всеки ден в нашия живот, в някакви различни ситуации. И аз тогава си бях много така предразположила по-негативно към моят съпруг.
Кое в теб е по-силно? Артиста, майката, продуцента, момичето от Пловдив или жената, която вече не иска да се доказва?
Преди да реша да бъда артист, аз реших да бъда майка. Да бъда майка за мен беше номер една причина да съществувам. И след това дойде живота на артиста, на актрисата, на певицата и както говорихме за тази отдаденост на изкуството. А жената, която не иска да докаже нищо повече съществува всеки ден в мен. Аз работя, защото имам любов към някоя идея, към това да мога да привличам колкото си може повече хора към изкуството. Това е моята най-голяма причина, да бъда тук сега в момента на земята.
Какво още не си изпяла на света?
Не знам в цялото тази моя работа и цялото тази моя кариера дали в един известен момент съм могла наистина да покажа кой аз всъщност съм аз. Защото аз съм много хора на сцената. С много маски, с много аватар. В момента много е модерно да се говори за аватар и аз разбирам, че обществото обожава да се крия за тази аватар и днес. Аз не обичам това, защото го правя за всеки ден. И бих желала един ден да мога да изпея това, което е на моето сърце.
Интересен е фактът, че към силните жени диви подходим като едно божество, защото дива означава дивините, т.е. богиня. А силните мъже са просто ни лидери.
В края на август е поредното издание на гала в София. Обаче, на мен ми се струва, че това вече не прилича просто на концерт, а прилича на опит да промениш самочувствието на една нация. Така ли е наистина?
Това го разбрах миналата година, между другото. Защото това, което аз исках да направя е два концерта за българската публика на едно от най-емблематичните места. А се случи, че хората излезнах от тези концерти с един дух възвишен, казвайки, никога не съм се чувствала по-горд. Не знаех, че е възможно това да се случи тук. Не знаех, че оперното изкуство би могло да ме доказа не толкова. Не знаех, че е фешън и не знаех, че е гламурно да бъдеш на един такъв ивент.
Йонас Кауфман, тенор №1. Как го убеди, че неговото място е пред Александър Невски?
Ами, ние пяхме заедно “Тоска” в Цюрих. И аз му казах, виж, толкова добре се сработваме в тези две роли. Не би ли искал да дойдеш в София? И той каза, защо пак да не? И за мен това беше вратичката, в която да говоря с него и стигнахме вече до преговори, стигнахме вече и до самото осъществяване на проекта. Аз Дейвид Гарет, той е суперзвезда в своята музика. Той е цигулар, суперзвезда. Той е нещо средно между класиката, рока, поп-културата. Той как каза да? Между другото, аз бях изумена от невероятният кип, който е обграждал Дейвид Гарет. Защото в момента, в който започнахме да говорим с тях, комуникацията беше светкавична. Освен това, бяхме изумени от факта, че те знаеха за Галу София. Естествено, аз познавам Дейвид Гарет от миналото. Двамата сме се срещали в Германия преди много-много време. Аз бях още много-много млада. В Берлин, на едни награди, които се правиха тогава за тамошната телевизия. Това беше пет минути. Галу София пея с теб. Дори ми спрат и неговите песни, в които искат да се съберем заедно и да си партнираме. Което е страхотно. Имаме и Софийска опера с нас. Тоест, имаме една част от техните декори, хора на операта, оркестъра на операта. Това са важни елементи.
Какво казваш на света, когато поставяш тези две имена пред Александър Невски? Какво казваш на света?
Че България е културен център на класическата музика. И това е само началото. Това им казвам. Културата и бъдещето. Това е моето мото. Белканто и изкуствен интелект. Миналото и бъдещето. Защото ми харесва да строим мостове. Защото ми харесва да отварям врати. Защото мисля, че не трябва да се изправим пред това бъдеще, с точно това бъдеще на изкуствен интелект, с страх. И мисля, че правейки това, ние можем да се научим да го доминираме. А не то нас. И аз правейки този клип разбрах, че тази машина има нужда от нас. Тя не е безгрешна. Има изключително много неща, които би могла все още да научи от нас. И не смятам, че тя би могла да ни превъзхожда. Само, че ние трябва да се научим как да не бъдем нейния роб.
Тя може ли да има душа?
Не. В момента, в който създадохме този клип, аз видях, че... Много интересно, защото ти създаваш разговор с една машина. И ти можеш да ѝ кажеш, направи така, че моят робот да заплаче, защото чувствам, че машината няма как да го разбере. Тя разбира само, че саузата трябва да слезе на 2 мм по-ниско от локото.
Какво никога няма да може да изпее изкуственият интелект?
Емоцията. Абсурдно е това да се случи, според мен. Абсурдно е. Тази гъвкавост, тази фантазия, която един артист би могъл да има на сцената, един робот няма как да я пресъздаде.
Защо в последните години превърна разговора за психичното здраве на децата в твоя мисия по някакъв начин? Откъде дойде това?
Това дойде от моите деца. За да бъда наистина откровена, имаше един момент, който все още съществува и го виждам в очите на моя син, който в неговите собствени битки вътрешно в себе си превъзмогваше моменти, които са много трудни за него поради факта, че той практически изгражда себе си и расте без майка си и баща си. Ние сме постоянно нанякъде. Виждайки този процес, аз бях много пряко засегната. Имаше един момент, който сина ми каза, аз мразя музиката, защото музиката ни разделя. И аз не исках той да мисли това. Исках за него музиката да е по-скоро един проводник, да е едно негово оръжие, тайно оръжие, в което може да го използва за самия себе си и да се изрази чрез него. И видях ефекта, нещата, които той постигна и ефекта, който имаше изкуството върху него. Той започна да твори, започна да изразява себе си, чрез пръстите си, чрез гласа си. С различни неща, които са останали в негото съзнание. Аз смятам, че изкуство наистина е един проводник на нашите емоции и за децата е от изключителна важност.
Как се пази семейството в такъв живот между театри, държави, самолети?
С обещания, което спазваш. Не само моята база, това е базата на едно общество – семейството. Семейството е по-важно от училището, семейството е по-важно от богатството, семейството е фундаментална част. За нашите бъдещите сценарии, като хора.
Има ли вина, която носиш като съпруга, като майка, заради тази кариера?
Да. Фактът е, че всеки път, като си тръгна от къщи... Имам тези 50 минути, в които се контролирам да не се разплача заради моя Uber driver. И е трудно, разбери се.
Като майка, какво те плаши за децата ти в света, в който живеем днес?
Липсата на идентичност. Тази аватари, за които говорим. Тази аватари не са само в интернет пространството, те са и между нас. Да, навсякъде. И ето това нещо ме плаши най-много. Защото, опитвайки се да бъдем индивидуални, ние всъщност потискаме новото поколение да прилича на нещо, което някой е определил. Че е норма. Че е норма. Тази норма смятам, че е много опасна зона. И не трябва да я има. Защото идентичността е тази, която определя всичко.
Защо хората толкова лесно употребяват артистите си и толкова трудно ги пазят?
Защото това е много интересно като тематика. Защото аз самата като артиста съм го видяла това много. Ние имаме една трибуна. И ние не говорим с думи. Това е много интересно. Ние въздействаме на хората. Затова има голям интерес към това, което ние правим. И понякога този интерес е много негативен. Един артист трябва да знае как да се опази от това нещо.
Как го правиш ти? По какъв начин успяваш?
Създавам моите собствени правила. Ако един политик иска да го посетя в неговия кабинет и ми предложи печест фотографа, защото той е пред избори и иска да се снима с мен, аз му казвам, че не. Той ще дойде на мой терен. Ще има един фотограф. Той ще е мой. И снимките ще бъдат публикувани само ако аз реша. Аз съвсем насочено се дистанцирам от политическия живот. Първо, защото не ме интересува. Интересува ме само като гражданин. И имам мнение. Но не искам моята дейност да бъде замесена в това нещо.
Опитаха ли се да те вкарат в този разговор в България? Всички известни хора са минали по този път?
О, да. Абсолютно да. И то със... Сериозни предложения. Сериозни предложения. Виж, аз така да го кажа. Не знам, за много хора може да прозвучи странно. Защото за много хора да бъдеш политик и да си замесен в политическия живот е един вид успех. Аз преценявам, че ако навляза в политическия живот това за мен ще е по-скоро един затвор. Аз ще бъда лимитиран. Аз няма да мога да постигна абсолютно нищо от това, което съм решила да постигна за моята държава. И след това смятам, че аз като артист бих могла да направя много повече, отколкото като политик.
Колко пъти те поканиха за министър на културата, например
За културата не, но за още по-висока длъжност. Имаше всякакви екзотични предложения. Екзотични предложения и аз така смятам.
Когато живееш на такава висота, можеш ли да имаш нормална любов?
Можеш. Ние се разбрахме от самото начало и беше ясно къде отиваха нещата. Но понеже двамата имаме един същи нрав, един същи ум, той невероятно ме поддържа във всичко, което правя. Аз абсолютно по същия начин. Към него. За мен нямаше компромис в който да му кажа един ден тебе никога те няма и да направи така, че на него това да му тежи. И, между другото, не е толкова лошо. Мога да се връщам с него на невероятни места за 24 часа, да се преоткрием набързо и след това всеки заминава в своят свят.
Как се обича жена, която принадлежи на целият свят?
Много трудно, много трудно. Човек трябва, наистина, да се примири с много неща. Да си припомни, че човекът на сцената няма нищо общо човека в живота.
