Живеехме в бараки насред пустинята, държавата ни прибираше лъвската част от заплатата
Последвайте ни в Google News Showcase
Освен чрез тотото един от малкото възможни начини да надскочиш средното равнище и уравниловката при финансирането на домашния бюджет по времето на соца беше работата в чужбина. Сирия, Ирак, Ангола и, разбира се, най-вече Либия бяха възможните дестинации.
В началото на 80-те години заедно със семейството ми взехме такова решение, след като разбрахме, че наша позната е близка с кадровика на „Техноекспортстрой“. Това е човекът, към когото трябваше да подходиш както трябва, за да те огрее, защото напливът за Либия беше голям. Оказа се, че освен всичко друго той е и диабетик, така че тривиалните сладки лакомства, гарнирани с бутилка уиски, просто не вървяха. Обичал луканка. Абе, той добре обича, ама в ония години да намериш луканка, беше истинско изпитание. След активизиране на система от връзки това беше сторено, уискито беше подготвено, въобще всичко, което трябваше да се направи, стана.
И ето че след няколко месеца се озовах в Бенгази. По-точно - в пустинята около града. В лагер от бараки, оборудвани с климатици, които бръмчаха по-силно от огромните багери на обекта и вечер беше почти невъзможно да спиш на шума. Обзавеждането - тип войнишко, по две легла, общ гардероб, две шкафчета, маса и телевизор. По-късно разбрахме, че мебелите са български, с изключение на телевизора и климатика. Обектът се ръководеше от италианци, работехме само българи, сърби и унгарци. Араби нямаше.
Цялата история и още интересни четива вижте само на Retro.bg!
