Христо Кидиков на 80 пред "Ретро": Не ме е страх от смъртта. Съжалявам, ако съм наранил бившите си съпруги
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
На 16 октомври легендата Христо Кидиков стана на достолепните 80, а тази година чества и 60 години артистична кариера на сцената.
Хитът „Хей, живот, здравей, здравей“ остава песента, с която името му се свързва най-силно. Кидиков я изпява, когато е на 25-26 години. Десетилетия по-късно тя продължава да присъства в концертния му репертоар и в спомените на няколко поколения българи.
В богатата си кариера певецът е имал щастието да пее на почти всички континенти. През 1972 г. той получава специална награда на конкурса „Интерталант“ в Чехия. Година по-късно печели златен медал на Световния фестивал на младежта и студентите в Берлин. През 1978 г. е отличен със специална награда на фестивала на забавната песен в Дрезден. В България сред важните му успехи са първата награда на „Мелодия на годината“ през 1996 г. с песента „Македонка“ и първата награда на фестивала „Песен за Варна“ през 1997 г. Дискографията му включва 15 малки и 5 дългосвирещи плочи, както и 3 албума. През 2016 г. Пловдив го удостоява със званието „Почетен гражданин“.
От 15 години Христо Кидиков живее със съпругата си във Велико Търново, както и във вилата си в Балкана – между Трявна и Елена.
В интервю за „Ретро“ той разказва за 60-годишната си сценична кариера, за бурния си семеен живот, за любовта на публиката и новите си песни.
- Г-н Кидиков, как прекарахте рождения си ден?
– Ами, както трябва. Събрахме се само най-близките в едно заведение, малко скришом, без медии и журналисти. Исках да си изкараме добре само с децата и внуците. Повеселихме се много, аз пях, прекарахме си страхотно, макар и скромно.
Но с моите братя и близки приятели от цяла България планирам да отбележа юбилея си още веднъж. Тогава ще се съберем 70-80 души, може би в Калофер или на някое друго идилично място, на което се е ковала свободата на българския народ. Ще има печено на шиш агънце, песни, музика. Но ще чакаме да стане по-топличко, някъде през април, преди Великден. Вече реших, че ще си отбелязвам годините на петилетки – от 80 до 85, после, живи и здрави, след като мина 85, ще вляза в следващата петилетка – от 85 до 90! (Смее се.)
Обичат ме хората. Където ходя, навсякъде ме спират. Викат ми: „Ей, цъкни ВЕФ-а, майна, да чуем как се дере Кидика!“. После ме питат дали се сърдя. Как да се сърдя? Това е всенародна обич! Какво по-хубаво? С това много се гордея!
– С какво ви изненада съпругата ви Снежана за празника?
– Много ме изненада! С едната снаха, без да знам, бяха направили прекрасна украса, а подаръкът, който получих, беше невероятен! Майстор беше направил една грамофонна плоча от шоколад, шоколадово диско кълбо и отгоре аз с микрофон, пак от шоколад! Беше ни жал да я изядем тази красота, но щеше да се развали. Имаше много свещи, като на рожден ден!
– Как поддържате огъня на любовта със съпругата ви толкова години?
– Вижте сега, любовта е нещо много сложно. За себе си говоря, но то важи и за всички хора – всеки има някакъв грях. Важното е, както Господ е казал, щом „има грешка, има и прошка“.
Аз имах много бурен семеен живот. Това ми е трети брак. Със Снежи сме женени вече 21 години. Вина не търся и няма да кажа нищо лошо за предишните ми съпруги. От първия брак имам един син, от втория – двама. Благодаря на моите бивши съпруги, че отгледахме тези деца. Но така е било писано. Никой не може да избяга от съдбата си. Разделихме се като хора. Извинявам им се. Сигурно съм нанесъл някакви поражения в техните души, съжалявам. Но животът е такъв. Не можеш да избягаш от орисията – каквото ти е писано, това става.
Затова, доживявайки тези години, съм толкова спокоен – заради обичта на хората, на приятелите, на децата ми, на внуците. Дай Боже, колкото ни даде, в Негови ръце сме. Само Той знае кога ще бъде.
Не очаквам смъртта със страх. Не съм направил нищо лошо. То, когато си дойде, няма и да го разбереш. Остава само да се качим горе, да се намерим с много мои колеги, които си отидоха, Бог да ги прости – велики български музиканти, мои приятели. Да ви кажа, много съм потресен. Толкова добри приятели… И сега се натъжавам, а не трябва!
Христо Кидиков със съпругата си Снежи
– Как сте със здравето, тежат ли годините?
– Ами тежат си. Обаче никой не ги слуша (смее се). Аз съм спортна натура. Карам ски от 45 години, ходя всяка година на Пампорово – там съм се учил, там са ми приятелите, аз съм си пловдивчанин все пак. Всяка година при закриването на сезона се пускаме от „Снежанка“ надолу – най-стръмната писта, на която стават и ски състезанията за световните купи. Там се прави състезание за ветерани. Много съм благодарен на комплекс „Пампорово“, че обръщат внимание на възрастните скиори. Има намаления, а след 65 години и безплатна карта. Спортът е важен. Стар човек, ако кара ски, значи не е болен. Имаше един 90-годишен скиор, да е жив и здрав. Миналата година бях в категория от 75 до 85 години и взех трето място. Дават и награди.
Обичам и да плувам, ходя много. И сега във Велико Търново, където съм в момента, ходя по Балкана. Имаме една къщичка от моя тъст, която реновирахме. Тук си живеем, има планина и пътеки. На 15 км е Елена, на 20 км е Трявна – все хубави места, има минерални извори. Всеки ден минавам по 4-5 километра.
Усещам, че започвам да забравям някои неща, и си записвам. В чантата винаги имам кръстословици с различна трудност и като седна да си почивам в някой парк, започвам да ги решавам, за да си тренирам паметта. А и вече седем години не пия. Преди пиех чаша червено вино вечер, лекарите казват, че може. Баба Ванга дори е казвала, че вечер трябва да се пие една малка ракийка за здраве. Сега, като ми се допие, си вземам безалкохолна бира. Имам приятели лекари, при които ходя постоянно. Казват ми да се радвам, че изобщо мога да ида. Защото имат пациенти с болна простата още откакто са били на по 40. С деменции, започнали на 50 години. Какви ли не болести – бъбреци и така нататък. Смениха се нещата, не е като преди години, защото животът вече е много по-бурен и напрегнат.
На всеки шест месеца си правя профилактика, за да видя какво е състоянието ми. За 80-годишен се чувствам добре, доколкото е възможно. А това да се обади, а онова… Но важното е, че имам тръпка все още да не напускам окончателно сцената.
- На която сте цели 60 години!
- След тези 60 години на сцената ще се оттегля от активния период с големите турнета по 15-20 дни, както беше дълго време. Нашето поколение изпълнители е това на Паша Христова и Мария Нейкова, Бог да ги прости, Йорданка Христова… В един клас бяхме с Марги Хранова, с Мустафа Чаушев, с Петър Чернев – и той рано ни напусна… Пътувахме много с оркестър „София“, „Концертна дирекция“ ни разпределяше по онова време. Всеки месец бяхме в различна част на България. Връщахме се за по 2-3 дни почивка – жените да ни изперат, да си видим за малко децата как растат, и в началото на другия месец – пак на път. Правехме минимум по два концерта на ден, даже и по 3-4. Обичахме професията си, давахме мило и драго за нея. Публиката е нашият повелител – Цар Публика, от него зависи всичко. Ако след като си изпълниш песните, се изправят само 5-6 души да ти ръкопляскат, ей това би било страшно. Както и ако си тръгнеш от сцената под звука на собствените си обувки. Това означава, че нямаш работа там.
– Как останахте на върха толкова дълго?
- Трудно е да стигнеш върха, но по-трудно е да останеш на него. Както са казали хората: „На връ’о ду’a най-много“. Най-силни са ветровете там, конкуренцията е голяма. След толкова години – вече 60 на сцената, установих, че моето вълнение е едно и също както в началото на кариерата ми. Още се вълнувам и притеснявам, а жена ми казва: „Абе, толкова години си на сцената, какво толкова може да стане?“. Но докато не изляза пред публиката и не чуя аплодисментите, не се успокоявам.
- Кой момент в живота ви беше повратен за вас?
– Когато бяхме в оркестър „София“, там пееха Паша Христова, Бог да я прости, Мария Нейкова, Лили Иванова. Мен ме взеха като млад изпълнител, осем месеца показвах добри качества. Диригентът Фучо Арабаджиев искаше да ме назначи. Но както знаете, случи се трагичната катастрофа със самолета (бел. авт. – на летище София на 21 декември 1971 г., при която при излитане за Алжир загиват 30 души, сред които певицата Паша Христова и композиторът Николай Арабаджиев-Фучо). Спомен, към който не искам да се връщам, защото ми става много тъжно. Но явно Господ ме е дръпнал, защото два дни преди това при Фучо е отишъл кметът на Софийския градски народен съвет и казал: „Абе, много са млади всички, и Паша, ама тя поне направи няколко хита. Лили също е млада певица и Мария Нейкова, ама Кидичето е най-младо от всичките. Смени го с Борис Гуджунов“. И така стана. Тогава ми се плачеше, но после си казах – явно Господ е казал, че трябва още да остана на земята, че не е бил тогава моментът да си отида.
– Какви скорошни изяви ви предстоят?
- В момента записваме една нова песен с Марги Хранова. Композитор е Камен Николов, той вече 15-16 години пише за мен.
Но моят голям идол си остава Тончо Русев. Когато дойде в Консерваторията навремето, аз тъкмо завършвах вече, той ме попита: „Ти ли си Христо Кидиков?“. Казвам: „Аз съм, господин Русев“, защото знаех кой е. И той каза така: „Аз, моето момче, мисля, че ако песента, която ти дам сега, не стане след една, максимум две седмици хит и не излезе на първо място в класациите, си я вземам и повече няма да се видим! Аз пиша песни, които трябва да водят класациите в музикалния шоубизнес на България“. И това беше песента „Приказка“. Няма да го забравя. По-късно направихме и „Хей, живот, здравей, здравей“.
А знаете ли, че от 10 години в Павликени правим фестивала „Златна сватба“. Това е мой проект, започнах го в Пещера. Всички, които са направили 50 години брак и празнуват златна сватба, се събират и отново се „женят“. Двойките минават под една арка с цветя, звучи сватбеният марш, отново си казват заветното „Да“, никой никога не отговаря с „Не“. След това сядат на дълга маса, кметът им подарява някакъв подарък. На финала излизам аз, без никой да знае. Дотогава съм скрит. Обявяват, че ги очаква изненада, започва музиката, оркестърът свири, аз запявам: „Хей, живот, здравей, здравей! Мой живот и нов, и весел, ти над моя път огрей – аз през теб ще мина с песен“. С тази строфа казвам всичко, което за мен е животът. Танцуваме заедно, снимаме се. Тази година приключи 10-ото юбилейно издание на фестивала.
