ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Аз съм на 88 години. Служих в армията от 1949-а до 1952-ра. Бях в Свързочния полк на главното командване в София. Наш взводен командир беше партизанинът от пловдивското село Чоба Бано Жековски. Той ни научи на морзовата азбука и как да бъдем радисти. Отнасяше се към нас, войниците, бащински. През цялото време не наказа нито един боец. Ние, войниците, много го обичахме. Когато го изпращахме за Военната академия, момчетата плакаха за него. Вместо „Ура!“ потекоха сълзи.
Сега осъзнавам, че казармата е дълг към Родината за всеки мъж. Трябва да има воини, да има герои, за да я има святата свобода. Да, службата е трудна. Трябват воля, яки мишци и ум. Затова и лозунгът в казармата беше и ще си остане: „Повече пот в учението, по-малко кръв в боя“. И може би са прави тия, които казват, че казармата не е лъжица за всяка уста. Да, не е. И едва ли е случайна тази народопсихология от края на 19. и началото на 20. век, според която момите не са искали да се омъжват за неслужили мъже.
Александър СПИРИДОНОВ, Омуртаг
