Съученичката ми Венетка страдаше жестоко
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Бях дете в четвърти клас когато умря Сталин. Спомням си го, като че ли беше вчера. Какво знаех за него ли? Същото, което знаеха и моите съученици, и на което ни учеха в училище. А именно – че Йосиф Висарионович е много силен и добър човек, че е безумно справедлив и не търпи лъжата и мързела, че води КПСС и СССР към светли бъднини. И много, ама много обичал децата и България. И още, и още.
На стената в класната ни стая висеше поизлинял портрет на Сталин и аз все се чудех как ли са му пораснали толкова гъсти мустаци. А и всеки ден излизахме от училище под строй, пеейки маршовата песен: „И под знамето на Ленина и Сталина, дружно да вървим”. Когато на празниците манифестирахме пред мавзолея, пък викахме с пълно гърло „Ленин, Сталин, Димитров! Ура!”.
Та един ден се оказа, че Сталин е умрял. Събраха ни в ранен следобед всички в училищния двор и повечето от децата бяха със зачервени от плач очи. Най-много плачеше моята комшийка Венетка. Тя не блестеше със сиво вещество, но отгоре решиха, че не друг, а тъкмо тя трябва да ни стане отряден председател. Венетка наскоро беше дошла с родителите и брат си някъде от провинцията и се засели на същата улица, на която живеех и аз. В дневника на класа, в графата „професия”, за бащата на Венетка пишеше „партиен работник”.
Та Венетка наистина страдаше жестоко. Тя просто се тресеше, сълзите не спираха да текат по бузите й и само повтаряше /нещо, което беше чула вкъщи!/: „Ами сега какво ще правим без другаря Сталин! Ние ставаме сираци. Империалистите ще ни нападнат и ще ни изколят”.
Цялата история и още интересни четива вижте само на Retro.bg!
