Последвайте ни в Google News Showcase
От 1989 година насам театърът завладя не само сцените, телевизиите,концертните подиуми, а и политическия живот. Ала основите на театралното изкуство в политиката са заложени още от Фердинанд. Той олицетворява безбройните игри на подлостта за да подчинява държавата на всичките си бездънни щения. Той е ту изнудвач, ту гавраджия, ту звяр, ту лигав сладострастник. И толкова прехваленият му син Борис ІІІ крие жестокото си лицемерие като се държи с противниците си кротко, приятелски, даже най-любезно. На баловете във Военния клуб той горещо се ръкува с генералите, които уволнява на другия ден уж по своя воля.
Тодор Живков е най-хитрият играч в политиката ни през последните 70 години. Сам произвеждаше люти вицове за себе си. И се заливаше от смях докато ги разказваше. Забавляваше се с партньорите. Защото те се чудеха дали да му пригласят, или да мълчат, за да не би той да помисли, че го подиграват и опасно да го засегнат. Той подвеждаше най-властолюбивите си подчинени на високи постове, като се правеше на много наивен, на нищо неподозиращ. Така те често издаваха слабата си страна. А той я използваше и ги държеше в пълна зависимост от себе си, като им напомняше да внимават, защото са грешници. В първите минути Живков се оплакваше от трудните проблеми на българския живот пред съветските вождове Никита Хрушчов и Леонид Брежнев. Мигове след това той ги лъжеше, че ги обожава, че е готов да изпълни всякакви техни желания. Понякога влизаше даже в ролята на шут. На свой ред те се омилостивяваха, ласкаеха се, забавляваха се и ни даваха желаните заеми, които ние не връщахме.
Бойко Борисов спечели масовата подкрепа и голямата власт като възприе едни от най-удобните актьорски качества на Живков. Бойко усеща колко болна е байганювската суетност особено на комплексираните българи. И ги предразполага, защото най-чисто сърдечно общува с тях не като главен секретар на МВР, не като софийски кмет, не като премиер, а фамилиарно и като техен близък приятел, като кипнал запалянковец от стадионите, като леко почерпен шегаджия от ловната дружинка на Тодор Живков.
Злината тресе Сергей Станишев и се лее така войнствено, че ни кара да настръхваме и да свиваме пестници, щом той ни среже със стъкления си поглед, макар че има лицето на изнеженото дърто бебе. Уж много интелигентният и противно леденият, студеният Станишев смята, че си повдига цената и вири глава, така сякаш е Господ на земята, а ние сме нищожества. Затова ние отказваме да го слушаме още след първата минута. Дразним се от навика му да не говори нормално, а да кукурига като петел и да цеди думите като куршуми в сърцето ни.
Пламен Орешарски иска да ни внуши че е много голяма работа, като гледа отвисоко, страшно. Но явно знае как да четка силните на деня и да ги използва, след като беше любимец на СДС, на Надка Михайлова, а сега и на БСП, на Станишев. Орешарски умее да се слага и на користно съюзяващите се, и на зверски воюващите политици. Винаги печели, защото танцува между тях, като подкрепя ту първите, ту вторите според това кой е победителят в момента, кой ще оглавява по-дълго България поне на дадения етап. Орешарски е най-чевръстият между прелетните птици в политиката. Между тях са Йордан Цонев и Христо Бисеров, или Пижо и Пендо, както аз ги наричам. Цонев е готов да заплаче и да извади носна кърпичка уж от разкъсващата го болка, че народът ни живее зле и си спуска маската на страдалеца. А е лукав тарикат и пълен ледник. Но съдружникът му Христо Бисеров е друга разновидност на демагогията. Той все се гневи, подвиква за да ни убеди, че е юнак в сраженията за социална справедливост. И той, и Данчо Цонев викаха „ура” за СДС, когато Иван Костов определи Доган като проклятие за България. А сега викат „ура” за ДПС и са натопорчени копиеносци на догановщината.
Трудно ми е да изчерпя разнообразните актьорски преображения и преобличания на Румен Петков. Той е ту лисица, хитрец, ту демагог, ту върл класен наставник. А друг път е човек, който ненавижда противниците си така, че би ликувал, ако ги види да се гърчат в краката му, даже да ги целуват и да го молят за милост. В същото време Михаил Миков е много по-елементарен, по-плосък. Имам чувството, че ако възразя остро срещу мафиотското му говорене, ще посегне да ме удари. Даже може да ме напсува като ме предупреди да бягам от него, ако искам да не ми се случи нещо много лошо.
Румен Овчаров се обожава до полуда. Радва се на всяка своя дума. Мре от наслада докато подиграва почти всичките си събеседници. Защото той ги възприема като пълни глупаци. Докато го наблюдавам аз се питам дали той не се измъчва, че е роден в България, защото е убеден, че може да управлява цялата планета.
Иван Костов гледа много умно, много загрижено за да скрие, че мрази всичко, освен себе си. Долавям как му се повръща, когато слуша мили, нежни, похвални думи за другите, как иска да ги прекъсне и отново да ни събори с катастрофичните си предсказания.
Росен Плевнелиев се кланя и непрестанно върти глава, раздава усмивки, за да се хареса на всички: на добрите, но и на вредните.
Свръхсиловият и юмручният Волен Сидеров се вихри като най-страховитият градоносен облак. Облекчава се само, когато реве. Сякаш не приказва, а лае. Винаги е вън от кожата си, или се връща в нея само за малко, колкото да си почине от яростните словоизлияния, от безостатъчното телесно изтощение. Плаши обкръжението си, даже когато му казва безспорни истини, защото веднага се долавя, че не обича, не уважава, и не слуша, не желае да разбира и да брани никого, освен себе си. Командва съпартийците си не като уважавани сподвижници, а така както пиян генерал хока войниците, докато ги инспектира.
Георги Първанов гледа величествено, тържествено, за да скрие, че мисли битово, провинциално. Тежко произнесените му морални послания са лъскава опаковка на материалната лакомия и жажда за сладък живот. Латерната Меглена Кунева не приказва, а трака като картечница, за да не забрави назубреното от гледните точки на нейните закрилници и помощници. Искра Фидосова и Мая Манолова са истински природни бедствия като гръмотевиците, градушките, земетресенията, наводненията. Когато слушам Искра, придобивам впечатлението, че тя би могла да ме срита, ако не си трая, докато ме облива с нейните изобилно напоени речи. Но тя е по-умна и по-логична от Мая. Защото Мая Манолова крещи толкова митингачийски, че прилича не на жена, а на проходила карикатура. Изглежда, че тя не се словоизлива, само когото е на зъболекар. Тя вероятно срива стаята с океан от бомбени фрази, дори когато сънува, когато спи. Нейният глас и нейните интонации ни оглушават като най-мощната дъскорезница на наша земя.
