Последвайте ни в Google News Showcase
Всяка власт се е опитвала да подчини словото на своята политика. Най-често това е ставало с инструмента на забраната. Тоталитарната държава е задрасквала от битието /или в буквалния смисъл унищожавала/ хиляди автори и техните произведения.
Около 1946 г. у нас се създава така наречената държавна структура Главлит – абревиатурата крие зад себе си Главна дирекция на издателствата, полиграфичната промишленост и търговия с печатни произведения. Преди 9 септември 1944 г. в държавата съществува официална цензура – след тази дата контрола върху книгите поема Главлит. Основната задача на държавните и партийни чиновници е да наблюдават да не влизат във библиотечните фондове, и не дай Боже – в книжарниците, заглавия обявени за опасни. Затова се съставят два списъка (свитъка) от книги, които не трябва да са достъпни за широка публика. Списъците излизат под формата на тънки брошури и официално са издания на Държавната библиотека „В.Коларов” (днешната Народна библиотека „Св.св. Кирил и Методий”).
Първият от тях включва „фашистка, упадъчна, религиозна, опортюнистическа, реакционна и малоценна литература”. По азбучен ред са включени 749 произведения на различни автори от литературата, науката и публицистиката. Тези книги са издадени през времето от 1944 и 1951 г. и са във фондовете на почти всяка българска библиотека.
Между тях са световноизвестни писатели – Вики Баум, Луис Бромфилд, Михаил Зощенко, Съмърсет Моам, Андре Мороа, Франсоа Мориак, Емилио Салгари, Ивлин Уо… Не са пожалени книгите и на доста учени, предприемачи и политически дейци, чиито идеи вече са смятани за „упадъчни и реакционни” – Пьотр Кропоткин, Милован Джилас, Уинстън Чърчил, Хенри Форд, Зигмунд Фройд …
Същият забранителен свитък прави недостъпни за читателите и десетки заглавия от български инкриминирани автори. Тук са професорите Спиридон Казанджиев, Венелин Ганев, обявени за неудобни от властта политици Трайчо Костов, Никола Петков (вече екзекутирани!), духовният водач Петър Дънов, бившият министър в първото ОФ-правителство Димо Казасов, репресирания поет и фейлетонист Трифон Кунев… Куриозно между забранените книги е попаднала и една стихосбирка на комунистическия поет Никола Ланков, чийто грях е, че в две творби възхвалява Тито и югославските партизани. Вторият свитък на Главлит, издаден почти веднага след първия и в прав текст озаглавен „Списък на вредна литература” (1957 г.). Тук вече диапазонът от включените книги (над 700 на брой) е много широк – и това са издадени заглавия между 1923 и 1944 г.
В забрава (т.е. в специализирания фонд) за дълги времена е изпратена книгата „Андрей Ляпчев – човек, държавник, общественик” от 1936 г. , брошурата с речта пред парламента на Иван Багрянов за бюджета от 1940 г. , сигурно доста интересната книга с речите на Атанас Буров, Вячеслав Молотов и Андрей Ляпчев за спогодбите по българските имоти, секвестирани от Румъния (1930 г.), сборникът със статии на Дамян Велчев, два тома с трудове на Александър Стамболийски, издадени преди преврата от 1923 г. …
В буквалния смисъл репресията на политическата цензура е скрила от читателите доста творби на български писатели. Между тях са „Спасителната искра” от Змей Горянин, четири „упадъчни” книги на белетриста Емил Коларов (след това влязъл в коловозите на социалистическия реализъм), сборникът с приказки на разказвача-класик Ангел Каралийчев „Птичка от глина”, романът „Кръв” на Константин Константинов…По всяка вероятност Каралийчев не се харесал на чиновниците от Главлит с доста честото позоваване на Бога в приказките му. На стария писател Дамян Калфов списъкът забранява 4 книги, издадени между 1937 и 1941 г. Инкриминирана е и книгата на Добри Немиров „И вечна да е” от 1941 г. Доста е пострадал и Владимир Полянов – от неговото творчество са „зачеркнати” 3 тома с драми и разкази. С две свои книги – повестта „На кръстопът” и сборник с разкази се „е разписала” в срамния забранителен списък и майсторката на историческия роман Фани Попова-Мутафова. На две места се чете сред „вредната литература” и класикът Димитър Талев – неговите книги „Град Прилеп – борба за род и свобода” (1943) и „Завръщане” също са сред иззетите от библиотечните фондове. Не успяват да се отърват от цензурата и 3 книги на Стилиян Чилингиров, които пряко засягат патриотичната (но опасна по това време) тема. Това са „Поморавия по сръбски свидетелства”, „През Македония” и „Какво е дал българинът на другите народи”. По същата причина „става зян” в списъка и второто издание на „Победни песни” на поета Кирил Христов от 1916 г. В небитието, т.е. в закритите за читатели фондове на библиотеките влизат и две книги на Петко Росен – „Между народа” /1933/ и „От Дунав до Черно море” (1927).
С ръка на сърцето трябва да се признае, че не всички автори, включени в забранителните списъци са политически безгрешни – между тях има откровени фашисти, военнопрестъпници и расисти. Това, разбира се, не се отнася за изброените български писатели, чиито книги през последните години (след 1989 г.) преживяха своя литературен ренесанс.
А списъците с „вредна литература” ще си останат само куриоз на едни отминали времена.
