Последвайте ни в Google News Showcase
Преди няколко седмици заминах отвъд океана и оставих България замръзнала, свила се в себе си от студ. В политиката - умерено успокоение, битките се водят вече предимно в парламента, институциите по различен начин се приспособяват към нормалността. И нещо все пак необичайно, почти сензационно.
Най-оплюваната личност през годината, човекът, чийто портрет с избодени очи разнасяха по площадите, обсажданият, преследваният, соченият като виновник за всички беди на страната, премиерът Пламен Орешарски изпревари по рейтинг много от политиците на опозицията, а и на управляващите партии. Ако го бяха посочили като кандидат за „мъж на годината“, можеше да се представи добре - доста мъжки качества са необходими, за да преодолееш омразата и да си вършиш работата. Когато се завърнах, от зимата нямаше и помен и атрактивният „дъждовник“ Емил от Би Ти Ви се затрудняваше да обяснява без клишета аномалията.
Но по-изненадващото беше, че изведнъж страната се оказа обзета от „етническо напрежение“, ескалирало чак до блокиране от полицейски сили в центъра на София за поклонението пред паметника на Левски. Агресивно нападение над Джумая джамия в Пловдив, Луков марш в София, заплашителни речи в парламента, брожения в Карлово и Кюстендил, заваляха декларации, в които партиите се обвиняваха една друга за изкуствено раздухване на етническото напрежение…
Какво се беше случило в България? Защо страната, която бе пример за „етнически модел“, изведнъж бе обхваната от такава параноя? Вежди разказа вица, че в България не можело да има „Гражданска война“, защото имало само селяния. Знае се, че има натрупвания от миналото, че национализмът е най-лесно запалителната смес, която може да предизвика обществени сътресения, конфликти, дори гражданска война. Стига ни примера с бивша Югославия, да не правим сравнения с Украйна и по-далечни страни. Но България изживя своята криза, мина през падението на т.н. възродителен процес, българската интелигенция спаси честта на нацията със съпротивата срещу насилничеството над българските турци, обществото ни поде идеята за „национално помирение“. Защо се връщаме назад? А, да! Идват избори за европарламент. И тъй като тези избори се смятат за критични повече във вътрешен план, тъй като ще бъдат едно продължение на парламентарните избори и трябва да внесат яснота коя партия има надмощие, партиите прибягват до най-изпитаните средства да активизират своите привърженици, да ги настроят за битка срещу техните противници, ето защо на въоръжение е взето изпитаното оръжие на национализма.
Етническите и религиозни аргументи, казва проф. Антонина Желязкова, са най-бързо и ефикасно действащи, за да мобилизират симпатизанти и избиратели. Затова тази неочаквана промяна в настроенията в страната ми беше в същото време и до болка позната. Още преди години написах един текст под заглавие „И българите воюват“, части от който периодично публикувам отново, като само малко го допълвам. Преценете сами колко актуално звучи и днес. Ето какво бях написал през април 2003 г.: „Доскоро бяхме разделени на сиви и червени. Тъкмо посвикнахме, разноцветни съседи взеха да си пият заедно ракията, сега искат пак да ни делят. Вече знам как - на турци и българи, а ако това не е достатъчно, на националисти и предатели. Това означава ново прегрупиране на силите, нови съюзи и нови вражди, нови окопи и нови рани. И няма ден покой. Важното е, че докато водим тези пунически войни, хората си оплитат кошницата, укриват награбеното, сключват нови сделки, заемат нови постове, трупат богатства. И когато всичко свърши, над нас ще бъдат шепа богаташи с добре познати лица. А войниците от всички фронтове ще се срещнем с празни джобове и ще пием по едно менте. А оклеветената, оплюта, унизена пред целия свят България ще гледа онемяла.“
През март 2006 г. допълних този текст : „Днес онеправданите излизат на улицата. Те не търсят правата си, а възмездие. Не искат да им сочат пътя, а виновниците. Приличат на войници, връщащи се от фронта кални и мръсни, изпратени там да се бият за някаква неясна кауза, а сега побеснели, въшлясали, отрекли се от своите командири, тръгват след първия призовал ги водач месия, за да излеят гнева си срещу гешефтарите, уреждали живота си за тяхна сметка. Заслепението им е толкова силно, че не разбират как ги хвърлят в друга война, в друга битка, която не е тяхна.
Това е краят на епохата, наречена преход. Само че какъв край!“. Днес бих допълнил само следното. Ако в тази страна хората непрекъснато биват насъсквани едни срещу други, ако бъдат разделяни, обливани с омраза, кого ще управляват утре тези, които ще дойдат на власт? Не им ли стигат примерите от вчера и днес, че който сее омраза, жъне бури? И най-важното, че най-позорно първи си отиват, изритани от своя народ.
