Цолова, Николаев и Хекимян са "Шарли". Е, аз не съм. И да ме разстрелят, няма да стана водеща новина на CNN. Има ли достойни за убиване български журналисти?
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Мемориален кич цял ден по телевизиите. В Нова сменили заставката си и сега се представят като "Аз съм Шарли".
Видяла жабата, че подковават вола, и тя вдигнала крак.
Е, аз не съм Шарли. Не се изживявам като Шарли, не мога да бъда Шарли, не ми е работата да съм Шарли. Ако Цолова, Николаев, Хекимян и сие се възприемат като журналисти под обстрел, аз предпочитам честно да отвърна глава и да призная: не съм от тази порода, аз съм си Недялко от ПИК. Хубав, лош - това е положението. Колкото и да ме разстрелват, няма да стана водеща новина на CNN, нито Барак Обама ще пролее сълза за мен.
Навремето един герой на Иван Радоев от пиесата му "Кълбовидна мълния" казваше: Като не можах да стана Джордано Бруно, поне да си остана Цеко Цеков.
Българската журналистика винаги е имала проблем с идентичността. Винаги е искала да бъде нещо друго. Винаги е претендирала, че е това, което не е. Някои може да нарекат това национален комплекс, но по-скоро става дума за професионално чувство за малоценност. Синдром на не-случването, маскиран претенциозно като "висока топка в професията".
Може да съчувстваш на избитите зверски колеги от Франция, без да се правиш на "Шарли" и да кичиш фейсбуците си с траурни емблеми. Съпричастността е въпрос на вътрешна потребност, не е плакат. Преживява се в селенията на душата, а не се "шерва" в социалните мрежи. Другото е бутафория, асамблея "Знаме на мира", "детска планета"...
Добре е да знаем кои сме и къде се намираме. Добре е да не изпадаме в самозаблуди, че сме повече от това, което сме, защото така заблуждаваме и публиката си.
А истината е, че - слава богу, не виждам повод засега някой да разстрелва български журналисти. Няма храбреци, достойни за убиване между нас, колеги.
