Шокираща изповед на работник! Как се крадеше в ОЦК по времето на Захариев
Някои хора направиха много пари. Как се крадеше, боже! Разказва 65-годишен служител в някогашния металургичен гигант
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Заводът, започнал работа през 1953 година и някогашна гордост на Кърджали, даващ препитание на над 1900 души и техните семейства, преминава през много перипетии след приватизацията си. В него са се добивали хиляди тонове цинк, сярна киселина и олово, а също и злато и сребро, пише 24rodopi.com.
След като акциите на предприятието се продават от банка на Валентин Захариев, нещата се променят коренно. За инвестиции и намерения само се говори. Първата и може би единствена по-сериозна инвестиция е изграждането на електролитен цех. През 2007 г. от дружеството афишират намерение за строителство на цех за цинк за близо 70 млн. евро и за започване на ново оловно производство за близо 30 млн.евро.
Вместо реализация, спира производството на олово на 18 април 2011 г. Пломбирани са двете командни помещения на цех "Агломерация" на оловния завод. Тогава настъпват и поетапни съкращения. Започва още по-голямо забавяне на и без това ненавременно изплащаните заплати. През 2013-та година са съкратени и последните работници от дружеството, изпаднало в несъстоятелност.
„Толкова години имам в завода, че им загубих бройката. Много и дълги като живота. Сякаш откак съм се родил съм бил там", са думите на сух мъж, над петдесетте. Очите му са хлътнали дълбоко, гледат безизразно, а синьо-сивият им блясък е единственото пламъче живот, което излъчва набръчканото и преждевременно състарено лице. Има и нещо откачено в тях.
„Понякога съм ходил и пиян", казва хилейки се. „Когато спряха киселото мляко, да бяха започнали да дават по чаша ракия. По-лесно щеше да се понася работата и депресиращата гледка. Година след година нещата ставаха все по-тежки. Заплатите ниски, работното облекло-окъсано, ръкавици няма, каски няма, обувките-пробити. Техниката-прастара. Постоянно аварии, за които в повечето случаи нищо не се чуваше. Отрови, много отрови. Ходил съм на лекари в София. Пращаха ме от завода. Чуй, чуваш ли как дрънчи".
Започва да се удря в гърдите и в този момент смехът му преминава в металическа кашлица. Задавя се и храчи по земята. „Казаха ми лекарите: „Гърдите ти са като бетонирани". Да, аз съм оловен войник, им казах. С два крака, но с олово в организма. Въпреки, че то е меко, ние сме железни. Такова мачкане, а все издържахме и не се огъвахме", спомня си мъжът за годините, прекарани в завода.
Окъсани работни обувки, дупки по дрехите. Така изглеждаха служителите на ОЦК когато започнаха първите протести за забавени заплати. Следваха нови кръпки-финансови. Изплащаха се аванси и част от заплатата, която трябваше да бъде получена преди няколко месеца. И така до следващото организирано недоволство.
„По 20 коли на ден отпътуваха от завода. Всяка една от тях бе пълна с по 20 тона олово или цинк. Това бяха 2 млн.лв. на ден. А ние нямахме заплати, от месеци. Понякога по над половин година. Собственикът източваше предприятието, ръководството правеше далавери, работниците също, който успее. Всеки крадеше, този завод се разграбваше. Мащабите само бяха различни. Вадим продукция, а няма пари. Преди години имаше един случай. Един от шефовете катастрофира с джип на магистралата. От колата се бяха разпилели 300 000 долара. Така и не успяха да докажат произход. Не си спомням, но май парите бяха конфискувани. Носеха се слухове, но кой ли знаеше какво се случва. Много тъмни периоди имаше. Едни вагони пътуваха незнайно накъде, камиони напускаха с описан един материал, а всъщност се изнасяше друго. Всеки, който имаше досег и възможност, участваше в някаква схема. Теглиш два варела, изнасяш 20, в кантарната бележка пише едно, всъщност е съвсем друго. Никой не знае какво има във варелите. А вътре-електромотори, акумулатори. Всеки сурне, влачи, кой каквото може да измъкне и да вземе пари за него. Охраната и тя, всеки поел своя дял в разграбването. Един си навил медна жица на пръстчето, друг си я омотал около корема, изнасят после се развързват у дома. Влачат, мъкнат и вадят пари, за да може да се издържат.
Патрулка идваше с надпис „Народна милиция". Пълнеше багажника с каси сода, касетки кисело мляко от стола и си излизаше през портала. Нарочно препълваха калъпите с „дорето" (метални слитъци, в които среброто е 90%, останалото е злато и платина) догоре, за да преливат, това което махнат като „каймак" после се събираше и се отнасяше у дома. Казвали са ми колеги, че цели калъпи са били хвърляни през оградата при нощна смяна. После идва колата и товарят. Но това не беше нищо. Това, че някой си е напълнил чантичката с мед или е решил да вземе няколко акумулатора, изнасяха се вагони. Някои хора направиха много пари. Как се крадеше, боже!", разказва 65-годишен работник от бившия металургичен гигант. С едната ръка смачква фаса си в пепелника, а с другата се хваща за главата, ровейки се в спомените си, свързани с Оловно-цинковия комплекс. Животът му е минал там. Още не е взел последните две заплати. Отписал е парите отдавна, разбира се.
