„Флорентински истории“ на Макиавели – шедьовърът, който пет века не ни дава покой
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Един от безспорните исторически бестселъри на пазара в последните седмици е „Флорентински истории“ от Николо Макиавели. Изданието се разпространява с логото на престижното издателство „Милениум“. Произведението на гениалния мислител описва историята на родния му град Флоренция от неговото създаване до края на XV век, като го поставя в контекста на възникването и развитието на италианския свят, свързан с разпадането на Римската империя и установилия се след това западноевропейски феодализъм.
Какво е мястото на „Флорентински истории“ в европейските анали и как се стига до написването на един от най-мащабните трудове, посветени на италианското Средновековие? На тези въпроси отговаря в статията си д-р Любомир Кръстев. Той е историк. Роден е в София през 1988 г. и е завършил Историческия факултет на Софийският университет „Св. Климент Охридски“, където от 2017 г. е главен асистент и преподавател по Нова европейска история. Неговите интереси са в областта на идейно-политическото развитие в Европа от времето на Ренесанса до Първата световна война, както и международните отношения през XIX в. и по-специално историята на Великобритания през Викторианската епоха. Специализирал е в Англия и е водил лекции в университета в Майнц, Германия. Член е на RHS (Royal Historical Society of Great Britain).
Д-р Любомир КРЪСТЕВ
Не са много авторите, които изпитват ненавист към писането, но въпреки това постигат световна слава. Николо Макиавели посяга към перото в момент на безизходица, лишен от любимото си занимание – политиката и дипломацията, изкуството на управлението. Прокуден от Медичите след завръщането им във Флоренция, Макиавели няма възможността да участва в италианската политика. За да докаже на влиятелната фамилия на Медичите на какво е способен, през 1513 г. той „дарява“ краткия си трактат за управление „Владетелят“ на Лоренцо де Медичи в опит да бъде забелязан като ловък и опитен дипломат, който може да бъде ценен за знатната фамилия. „Владетелят“ е сред най-важните трудове на модерната политическа мисъл и основоположник на жанра „реалполитика“, доразвит по-късно от личности като кардинал Ришельо и Ото фон Бисмарк. Желанието на Макиавели обаче този трактат да е билет за връщане в политиката не се увенчава с успех. През 1518 г. отново посвещава на Лоренцо сатирата си „Мандрагора“, която е сватбеният подарък за влиятелния дук. Това също не му носи особени ползи, но помага талантът му на писател да бъде забелязан от кардинал Джулио де Медичи. Чак през 1520 г. стигмата над Макиавели официално е вдигната и кардиналът му поръчва да напише история на Флоренция. Със заплата от 60 златни флорина на година Макиавели не бърза да завърши книгата, а и трудът се оказва много по-труден, отколкото той си представя. Авторът трябва да представи Медичите в положителна светлина и да опише тяхната власт във Флоренция като позитивен развой от дългите боричкания между враждуващите фракции. Медичите имат ясна цел – презирани от старата аристокрация като парвенюта и новобогаташи, те трябва да се докажат като достойни владетели и равнопоставени на другите благороднически фамилии. „Флорентински истории“ трябва да разкраси разказа за скромния произход на фамилията.
Макиавели се намира пред сериозно изпитание. Заплатата на Джулио де Медичи, който през 1523 г. става папа под името Климент VII, се увеличава на сто флорина, но и тази сума трудно може да удовлетвори реабилитирания дипломат. Освен това писането на историята на Флоренция среща редица затруднения. Предишните истории, върху които авторът трябва да се опре, се оказват непълни и с противоречия. Последните трудове за Флоренция покриват период до 1434 г. С други думи, ако Макиавели започне наратива от тази дата, трябва да коментира главно ролята на Медичите, които именно от този момент стават най-влиятелната фамилия в града. Макиавели отлага тази деликатна задача и започва да сглобява чрез различни източници историята на Флоренция от нейното начало. Както и при „Владетелят“, така и във „Флорентински истории“ личи ясно писателският талант на автора. Тази дарба, вероятно неподозирана, може би дори и неоценена от Макиавели, е онова, което ни кара да разлистваме жадно страниците на неговите творби 500 години по-късно. С удивителна лекота той сменя картините от миналото на Италия, с несравнимо майсторство въвежда историческите сюжети и представя техните персонажи – историческите личности, оставили своя отпечатък върху този най-ключов за Ренесанса град. Макиавели обрисува широкия исторически контекст, но не пропуска да акцентира и върху значимите детайли. Контактите му с изтъкнатия историк Франческо Гуичардини допринасят за едно изложение, което е ценно от художествена гледна точка, а също е стойностно и като пример за прилагане на новите правила в историографията, която в онзи период се стреми да се оттласне от средновековната догматика и религиозната схоластика. Въпреки че изпълнява поръчка за действащия папа, Макиавели не се притеснява да нарича нещата с истинските им имена, когато става дума за религията. „Папата и народът на Рим провъзгласили Карл за император. Така Западната Римска империя отново имала император. Сега вече папата не се нуждаел от помощта на императора, за да бъде избран, а обратното – императорът трябвало да търси помощта на папата за своето легитимиране. Така императорската власт започнала да губи своето предимство, което преминало в ръцете на църквата, а с това и нейната власт все повече взимала надмощие над светската.“ – казва Макиавели и думите му отдавна са превърнати в канон за историографията.
Макиавели коментира без притеснение историята на християнството и бяга от средновековното клише, не се бои да охарактеризира католицизма и ортодоксалното християнство като секти (макар и терминът „секта“ на български да има допълнително негативен оттенък). Неговата история на Флоренция е модерна, светска, лишена от разказ за чудотворци и мъченици. Тя е подчинена на рационализъм, на факти и причинно-следствени връзки. В нея се откроява баланс между различните фактори, оказали влияние на историческите процеси. Понякога той слага ударението на силните личности, понякога обяснява нещата с влиянието на природните стихии, епидемиите и други неподвластни на човешката воля фактори.
„Флорентински истории“ е завършена през 1525 г. и представена на вниманието на папа Климент VII. Папата е доволен от Макиавели и най-накрая му поверява „истинска“ работа – да реформира папската войска за войната срещу Хабсбургите. Очевидно обаче така мечтаната работа на Макиавели не е особено успешна – Лигата от Коняк, в която участва и Рим, губи войната през 1530 г. Разбира се, Макиавели няма вина за това поражение, той умира още през 1527 г. и няма възможност да приложи идеите си на практика. Но дори и да беше успял, едва ли историята би го запомнила като велик реформатор, политик или военен деец. Той се прославя със своите вечни текстове, които пет века не ни дават покой и будят безкрайна полемика в научните среди. Дали Макиавели е угодничил на Медичите? Дали „Владетелят“ не е изпълнен с прекомерен цинизъм? Къде стои моралът в политиката и има ли място за него? Възможно ли е в политиката единствената цел да е властта и нищо друго? Тези въпроси намират отговор на едно контекстуално равнище във „Флорентински истории“, последната книга на Николо Макиавели.
