Последвайте ни в Google News Showcase
За да привлече вниманието върху себе си, в навечерието на Великден водачът на отцепниците от АБВ Георги Първанов се обяви за президентска република. Според него „в годините на прехода и особено през последните годинипарламентът бе силно изхабен, изхаби се и идеята за парламентаризма“. Той бил привърженик на „фенския модел“. В този тип държавно устройство парламентът няма право да гласува вот на недоверие. Обратно, президентът има право да разпуска Народното събрание. „Освен това българският народ недвусмислено е показал своя афинитет към политиката на по-силната ръка“, обосновал предложението си Първанов. Едва ли вижда себе си като българския Де Гол, но си личи, че завижда на Путин.
По една или друга конюнктурни причини бащите на новата българска конституция създадоха една институция хермафродит. Става дума за президентската институция, защото хем президентът се избира пряко от народа, хем е с ограничени правомощия. Ето защо никой в България не знае какво точно работи президентът. Когато наближат президентски избори започват да се прегръщат стари врагове, слепват се отново разпаднали се формации, сключват се задкулисни съглашения, правят се кастинги - хаби се огромна обществена енергия за нещо аморфно, неясно, безсмислено.
Достатъчно е да си припомним президенството на самия Първанов, особено в последния му етап /в началото той се отдаваше на безсмислени от държавна гледна точка луксозни пътувания в екзотични краища на света/, за да разберем за какво става дума. То е пълно с примери за погазване на конституцията чрез намеса във вътрешнополитическите и междупартийните взаимоотношения. „Тефлоновият президент“ от първия етап установи „пълзяща путинизация“ в страната, като създаде „Тройната коалиция“, опорочи морално политическия живот, като създаде около себе си клиентела от угодни интелектуалци, блюдолизци журналисти, спонсори от сенчестия бизнес и се опита да обвърже страната черз „големия шлем“ с Русия… Доведе и до война с институциите. Това, което днес наблюдаваме у Плевнелиев, започна при Първанов Днес президентът е свързан с видими и невидими нишки, чрез които упражнява влияние над съдебната власт, медиите, финансовата олигархия. Така, без да бъде афиширано, бавно и полека България бе превърната от парламентарна република в полупрезиденска.
Без да влагам каквито и да е лични чувства, смятам, че със своя пример Първанов доказа до каква степен двойственият характер на президентската институция може да бъде използван за натрупване на еднолична власт. За любителите на „силната ръка“ това може да е много положителен факт, макар и да противоречи на конституцията. Но те не си задават въпроса как, ако имаме президенска република, може да бъде коригиран или отсранен президентът, ако неговит курс е гибелен за България. За привържениците на парламентарната република, при ниското ниво на политическа култура у нас, един президентски режим крие опасности за демократичните процеси и за външно-политическата ни ориентация. Ако трябва да тестваме кой от двата модела е по-добър за България, аз често предлагам следния въпрос: „Ако се повтори ситуацията от кризата в Косово, когато бе поискано руски войски да прелетят над България, за да изпреварят американците, как би реагирал президентът, ако имаме президентски режим и този президент е Георги Първанов?“ Ще бъдат пуснати руснаците? Ще питаме Германия? Ще се позовем на членството ни в НАТО? Нямам отговор и това не е най-лошото. Най-лошото е, че каквото и решение да се вземе, дори да е най-грешното, няма да има проблем да бъде реализирано.
Трябва да се вземе едно от двете решения. Или пряк избор и президентска република, при която едноличните решения на държавния глава се реализират безпрепятствено, или избор на президента от парламента и свеждане на правомощията му до чисто представителни, като най-важните решения се вземат чрез открит дебат в демократичните институции.
Ще прозвучи като приказка, ако посоча, че има една страна, родина на демокрацията, в която президентът винаги е от опозицията и това е много здравословно за институциите. Става дума за съседна Гърция. Тъй като президентът се избира от парламента с квалифицирано мнозинство, спечелилата изборите партия се договаря с опозицията президентът да бъде излъчен от нейните среди, за да получи и техните гласове при издигането му. Обикновено това е най-умереният, най-опитният, най-авторитетният, най-консесусният, най-патриотичният и най-зрелият политик. Така по време на управлението на лидера на ПАСОК Андреас Папандреу за президент бе издигнат неговият най-върл противник в политическите битки, бившият министър-председател Константинос Караманлис. И той носеше с чест тази си длъжност, като по никакъв начин не се намесваше в партийнте дела. Като още едно предимство на отлично функциониращата гръцка демокрация бих посочил, че за президенти се издигат хора, които вече са достигнали върха на своята политическа кариера, достигнали са и възрастта да бъдат смятани за бащи на нацията.
Такива у нас бяха бяха Петър Дертлиев, Чавдар Кюранов, Стефан Савов… А ние се чудим какво бъдеще може да има един млад политик, който в разцвета на силите си вече е бил на най-важния държавен пост. Така беше с Петър Стоянов. Виждаме до какво стигна Георги Първанов - да предаде партията си, за да се домогне отново до властта. Готов е да жертва и демокрацията.
