ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
България има един огромен проблем, за който обаче се говори много рядко. По принцип политиците и анализаторите говорят за какво ли не: за морала, за прозрачността, за съдебната реформа, за промените в избирателния кодекс, за промените в конституцията. Между другото последната тема ми е любима. Отдавна съм забелязъл, че когато някой политик няма какво смислено да каже, той задължително обяснява как съдбата и щастието ни зависят от промените в конституцията.Изобщо отделя се страшно много време, за да се обсъждат всякакви безсмислия и за да не се говори по най-болезнената българска тема днес. Това е темата за бедността и неравенството.
Странно ми е това мълчание. Странно ми е упоритата нежелание както на политиците, така и на анализаторите, да говорят по проблемите на неравенството. Макар всички да знаем, че България е най-бедната държава в рамките на ЕС. Знаем и че има държави в Европа, които не са членки на Евросъюза, но чиито граждани имат по-високи доходи от нашите. Обаче не говорим за това. Някак си не ни е престижно. Иначе много обичаме да пишем стратегии, да изготвяме визии и да реализираме проекти. Разбира се от всички тези помпозности няма никакъв ефект, ако изключим, разбира се, положителияг финансов ефект за авторите на въпросните документи, които се заплащат твърде добре от европейски и други фондове. А и толкова престижно звучи, когато се изправиш и заявиш гордо: "Аз и моят екип изготвихме стратегия за радикална съдебна реформа" или за "кардинално нова визия за въоръжените сили". Публиката те гледа умно, неправителственият сектор те аплодира, медиите на добрата олигархия също те славословят като страхотен визионер и реформатор. Ако обаче започнеш да говориш за проблемите, породени от бедността в България, ако искаш да направиш нещо срещу все по-засилващото се неравенството, този възторг моментално ще изчезне. Никой няма да те нарече реформатор и визионер. Най-много да те нарекат комунист.
А пък в развитите държави нещата стоят по корено различен начин. В държавите, чиито граждани са несравнимо по-богати от нас, никак не се притесняват да говорят за пагубните последствия, които носи неравенството. Там не се смята за непрестижно да обсъждаш подобни теми. Нобеловият лауреат по икономика Джоузеф Стиглиц написа книгата "Цената на неравенството", която се превърна в световен бестселър. Авторите на подобни книги, както и читателите им, никак не се притесняват, че ще бъдат наречени комунисти само защото обсъждат такива теми. Просто онези хора са осъзнали, че основната опасност пред демокрацията се крие тъкмо в разширяващото се неравенство. Защото обикновените хора не се интересуват от стратегии и визии, при това написани на безкрайно скучен и безкрайно клиширан език. От подобни неща се вълнуват само брюкселските чиновници, които с това си вадят хляба. Нормалните хора просто искат да имат средства, за да осигурят достоен живот за децата, родителите си и за самите себе си. И когато видят, че малко по-малко доходите им намаляват, че стават все по-бедни за сметка на един постоянно разбогатяващ свръхпривилегирован и крайно ограничен елит, те се ядосват. И си казват: "За какво ни е тази демокрация, която облагодетелства единия процент и която прави живота на останалатите 99 процента все по-тежък? Нямаме никакво намерение да се съобразяваме с тези правила, които ни обричат на жалко съществуване, искаме да ги променим". Протестите, които разтърсват европейските столици от години, включително и през последните дни, са доказателство, че гражданите вече нямат намерение да се съобразяват със статуквото.
Можем ли да виним хората, които разсъждават по подобен начин? Можем ли да им се сърдим, задето за тях демокрацията е станала синоним на неравенството? Добре, ще ги наречем комунисти, ще почнем да им се присмиваме, понеже искали да върнат тоталитаризма. И какво ще постигнем с подобни елементарни характеристики? Само едно - още по-голяма ненавист към съществуващия ред и желание за неговото разрушаване.Това важи за Европа, но с особена сила важи за България, където социалното неравенство вече достига ужасяващи размери. Ето по тези въпроси трябва да мислят нашите управляващи. Трябва да мислт как да направят така, че хората да живеят наистина достойно, да се чувстват уверени на работните си места, да не бъдат експлоатирани, да получават нормални заплати за труда си. А стратегиите 20/20 и визиите 50/50 могат да почакат.
От "Деструкция" по БНР.
