Президентът облъчва с омраза .
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Протестът на студентите позакъсня, а исканията им са чисто партийни Иван Гарелов За разлика от много други страни българските студенти обикновено не са в авангарда на протестите и бунтовете, каквато и да е причината. Някой може би ще го обясни с факта, че това са предимно деца от провинцията, изпратени тук от родителите им да се изучат. От това зависи бъдещето им. Те се изхранват с домашна лютеница и пътуват в уикенда до родните места за нови провизии. Отнасят се скептично към вълненията на обитаващите жълтите павета.
Може да има и други обяснения, но не това е най-важното сега. Когато студентите все пак реагират със закъснение на обществените вълнения, протестът им протича вяло и незабележимо. Когато те обаче скочат първи и поведат останалите слоеве, тогава и само тогава протестите се увенчават с успех. Така беше в началото на 90-те години, когато студентски лидер бе харизматичният Кошлуков.
Така беше и през зимата на 97-а, когато студентите ден след ден крачеха по замръзналите улици на София. Това е така, защото българите обичаме своите деца и ги подкрепяме, когато са искрени и сериозни в своя бунт. В този смисъл сегашният протест, започнал в СУ, изглеждаше малко закъснял, защото обществената енергия се е поизляла. Ако студентите имаха своите нови искания, различни от това, което звучеше в последните месеци, те щяха да вдъхнат нов импулс на протестите. За съжаление, исканията им звучат не само политически, но и чисто партийно. На чии партии?
Ами тези партии, по-скоро техните ръководства, сами дойдоха под прозорците на Юридическия факултет, за да пеят серенади на студентите и да ги аплодират. Може би това обяснява малко вялото и немногобройно участие на стачкуващи студенти досега. Видяхме и кои са подкрепящите ги преподаватели. Оказа се, че това са до болка познатите ни телевизионни лица на политолози с десен уклон. Главното подозрение, че студентите са ръководени от една партийна централа и от една финансова групировка идват от това, че те доста трудно формулираха своите искания и в движение ги доразвиваха така, че накрая се уеднаквиха с исканията, които опорочиха протеста „Данс уит ми“.
Отначало взеха повод от лекция на председателя на Конституционния съд и заявиха, че ще окупират аудиторията, докато съдът не ревизира своето решение по случая „Пеевски“ и докато не получат отговор на сакралния въпрос „Кой предложи Пеевски?“ После окупираха целия Университет и поискаха ни повече, ни по-малко от оставка на Парламента и предсрочни избори, искания, които трудно могат да бъдат наречени академични. Радикализацията на протеста може да бъде сравнявана с бунта на студентите в Гърция и окупацията на Атинската Политехника през 1973 г. Тогава техните искания бяха насочени срещу военната хунта, извършила преврат срещу демократичните институции през 1967 г. Водачите на хунтата прегазиха студентския бунт с танкове.
До една година след това те паднаха от власт. Изборите бяха спечелени от дясната партия Нова Демокрация, а не от левите партии, които стояха зад бунта в Политехниката. Но това бяха демократични избори и студентите приеха резултатите спокойно. Засега бунтът на нашите студенти получи неочакваната подкрепа от глупавата акция на един депутат от БСП, който нахлу в СУ начело на някакви чичковци. За да изглеждат нашите студенти по-обективни и самостоятелни, им предлагам да обогатят своите искания с въпроса „Кой предложи Плевнелиев?“. Как така един невзрачен бизнесмен, неподготвен политически, със слаб характер, оплетен в корпоративни зависимости бе издигнат за президент?
Не става дума за Бойко Борисов, а на него кой му го предложи? Много интересен въпрос. Срещу този президент се водела война. Няма нужда. Най-големият враг на Плевнелиев е самият Плевнелиев. С всяко свое изказване той компрометира президентската институция, защото превръща личните си обяснения и оправдания в държавен проблем. Като свали доверието си от кабинета на 10-я ден от неговото създаване, той се отрече от ролята си на обединител и пое по калната пътека на разделяне на нацията. Самотен, неуверен, озлобен, той облича личната си неприязън в претенциозни заявления с псевдодържавнически патос. Зад всяко негово обвинение се крие опит да измие собствената си вина. Затова най-често говори за обединяване на нацията. Не се стеснява да клевети собствената си държава пред чужди държавници.
Тонът му е фамилиарен - вижте ме, скъпи колеги, в каква дивашка държава живея. По този начин президентът облъчва цялата нация с омраза. Добре, че от време на време ни разсмива със своята ограниченост и парвенющина. Прочетете само тези потресаващи думи, произнесени от държавния глава: „Ние успяваме да създадем най-добрите условия за развиване на бизнес и най-високия стандарт за живот на нашите граждани. Да се гордеем и като политици, че слушаме и следваме народа си, защото народът задава посоката. Днес 1.5 милиона българи живеят и работят в чужбина. Те емигрираха в САЩ, Канада, Германия, Италия, Испания, Гърция, но никой в Русия, Индия или Китай. Народът на България е задал ясно посоката.“
Разбрахте ли нещо? Може би президентът иска да каже, че държавата ни следва правилната външнополитическа ориентация? Но той ни казва, че трябва да се гордеем, че милион и половина българи са емигранти в развити държави. Ние сме били създали най-добри условия за бизнес и най-висок стандарт на живота? Само че тези условия за бизнес и този стандарт са създадени от политиците на тези държави, а не от нашите родни. Да се гордееш, че народът ти бяга от родината си! Кой го посочи този човек за президент? Кой, кой?
