МЕЧТИ VS РЕАЛНОСТ: Защо Асен Василев не може да е Костов, а Ивайло Мирчев не е Бакърджиев
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Лидерите на ПП-ДБ говорят пред многохилядните протестни митинги в столицата и мечтаят за "своята 1997 г." - молят се за пълно мнозинство в парламента, за да могат "да осъществят истинските реформи, които искат хората".
Пръв тази летва вдигна Асен Василев, лидер на ПП, в предаването "Панорама" на 12 декември. "Това, което видяхме през всичките тези години, е, че когато си в коалиция, е много трудно да правиш истински реформи. Хората на площада искат истински реформи. И затова искам да ги погледна в очите и да поискаме от тях мандат пълен, пълно мнозинство", изрече Василев, а на репликата на водещия, че това не е реалистично, възрази - протестите през 1997 г. били "горе-долу от същия мащаб" като тези от зимата на 2025-а".
След Василев тезата за пълното мнозинство повтарят като мантра всички лидери от ПП-ДБ де що видят микрофон.
Заявката е налице. Желанието също - днешната коалиция ПП-ДБ да повтори това, което направи ОДС, начело с Костов и Бакърджев през 97-ма.
Ето и съпредседателят на ДБ Ивайло Мирчев се зарече, в предаването "Офанзива" по Нова нюз - "Ако нещо в страната може да се промени, то ще е ако получим пълно мнозинство. Всичко извън 121 депутати е компромиси и сглобки, а не искаме да правим такива".
Но защо, образно казано, Асен Василев не може да е Иван Костов, а Ивайло Мирчев - Евгений Бакърджиев, обясняват в свой анализ от "Епицентър". И защо повечето анализатори са скептични към вероятността някогашният успех на сините на бъде повторен от тези, които днес се смятат за техни наследници (или поне част от тях)?
Тогава - в края на 1996 г. и 1997 г. имаше съвпадения на няколко фактора, които доведоха на изключителна поляризация на обществото. Имаше само черно и бяло. В черно бе управляващата БСП, на чийто гръб се пишеха всички грехове - от финансовата криза до зърнената криза. Никой не се интересуваше от такива "подробности", че правителството, както днес, така и тогава, нямаше никаква възможност да се бърка в работата на БНБ, която раздаваше лицензи на нововъзникващите частни банки и имаше задължението да ги наблюдава и контролира; че не може, след като искаш да се присъединиш към държавите с либерална икономика, да ограничаваш износа (в случая - на пшеница). В онези дни социалистите бяха толкова "черни" и такива "антиевропейци", че никой не искаше да знае, че точно правителството на Жан Виденов подаде молбата за членството на България в Европейския съюз. Европейският съюз беше обетованата земя, в която сините искаха да ни заведат, а "комунистите им пречеха".
Така изглеждаха нещата за средния човек тогава. И не е учудващо, че БСП след протестите от зимата на 1997 г. взе едва 58 мандата, а Обединените демократични сили - 137. По-скоро е учудващо, че в онази изключително поляризирана обстановка в парламента влязоха още три политически сили - Обединение за национално спасение (ДПС) с 19 мандата, Българска евролевица - с 14 и Български бизнес блок - 12.
Оттогава до днес никой не повтори успеха на Костов. Нито Симеон Сакскобургготски през 2001 г. - 120 мандата, нито Бойко Борисов през 2009 г. - 117 мандата. Тук трябва да се има предвид, че абсолютното мнозинство на Царя бе откраднато с изборни технологии - два "отровни двойника" на неговото Национално движение Симеон II взеха 5,14% (Коалиция "Симеон II" - 3,44% и Национално обединение за цар Симеон Втори - 1,7%).
При ГЕРБ се случи обратното - промените в изборните правила, инициирани от БСП в последния момент преди изборите и включващи мажоритарен елемент, вместо да проработят за тях, дадоха неочакван бонус за формацията на Борисов. През 2009 г. 31 от народните представители се излъчваха от мажоритарни окръзи, съвпадащи с избирателните райони. ГЕРБ спечели 91 чисто пропорционални мандата и 26 – мажоритарни (останалите пет мажоритарни отидоха при ДПС).
Защо припомняме това? Желанието за реформи наду платната на Костов, а сменилото го по-късно желание за стабилност - на Борисов.
А какво имаме днес?
Лозунгът за промяна води пред този за стабилност. Българските площади се изпълниха с недоволни. И то не само в столицата и в големите градове. Но! Докато в столицата организаторите са от ПП-ДБ, в повечето градове на страната - от "Възраждане". И това само по себе си подсказва, че на изборите протестните гласове едва ли ще се излеят в една урна.
Не можеш да влезеш два пъти в една река, са казвали древните. Желанието за промяна, масовото недоволство от това, че страната ни губи в сравнението дори със своите съседи, най-вероятно ще помпа избирателната активност и резултатите на партиите, воюващи със статуквото. Към недоволството на преживелите прехода, че се движим бавно и не заприличваме "на Европа" се прибавя недоволството на най-младите, които откакто са се родили гледат едни и същи лица на телевизионния екран.
Но докато гневното множество е видимо, привържениците на "стабилността" - не са. А те едва ли са малко. И за тях важи поговорката - ела зло, че без теб по-зло.
До изборите има три месеца - време, през което може да се случат много неща.
През 2009 г. Борисов призоваваше за възмездие и бе припознат като символ на възмездието. Макар и да нямаше пълно мнозинство, той се ползваше с безспорен авторитет, който до протестите през 2020 г. му позволяваше уверено да лидира по същество коалиционни формати.
Днес въпросът е ще бъдат ли припознати ПП-ДБ като "оръдие на възмездието". За да стане това, за тях трябва да гласуват и "с отвращение" (по думите на Костов) - т.е. тяхната бюлетина да пуснат и хора, които имат сериозни забележки и към политиката им, и към това, което направиха, бидейки на власт. Такива гласове може да дойдат само от двумилионния корпус на негласуващите, но дали ще са достатъчни, за да им осигурат бленуваното мнозинство?
Напоследък много се говори за бунта на младите и недоволството на поколението Z. Но, както предупреждават редица анализатори, техният гняв ще получи политически смисъл само, ако отидат да гласуват. А и не бива да се забравя, че колкото по-младо е едно поколение, толкова по-малобройно е. Най-многобройни са поколенията, родени през 50-те и 60-те години на миналия век.
За да постигне "Промяната" заветната мечта за самостоятелно мнозинство, трябва да спечели всички поколения, както стана в края на 90-те. А това е възможно може би само в един случай - ако тези, които фокусират недоволството, успеят истински да вбесят целия народ и той да "подари" цялата власт на ППДБ, като техни отрицатели. Това означава електоратът и на ГЕРБ, и на ДПС, и на БСП и ИТН да избере урните на Асен Василев и Ивайло Мирчев, за да накаже собствените си партии. Малко вероятно е!
Има и още една съществена разлика. Тогава новоизбраният президент Петър Стоянов беше част от ОДС, а вълната от неговия избор през есента на 1996-а се преля в победата на ОДС през пролетта на 1997-а. Днес е точно обратното. Радев и ППДБ са открити врагове. Радев си има свои поддръжници, които никога не биха дали гласа си за "шарлатаните".
И като обобщение - за ППДБ няма да гласуват ГЕРБ, ДПС, "Възраждане", БСП и всички леви фронтове, симпатизантите на Радев и различни патриотични формации... Това е приблизително 2/3 от имащите право на глас.
И накрая - през 1997 г. имаше една мечта - Европа и тя се олицетворяваше от ОДС.
Днес България е член на Европейския съюз - на 1 януари с приемането на еврото окончателно ще завърши евроинтеграцията си, което пък е заслуга на ГЕРБ, ДПС, БСП и ИТН. Но след като станахме част от Съюза, започнахме да виждаме и неговите недостатъци, появи се евроскиптицизъм - нещо немислимо през 1997 г.
Тогава имаше безработица и икономическа криза, днес - хиляди незаети работни места. Ако се вярва на бизнеса - за всеки, който не го мързи, има място под слънцето.
И накрая, за да се повтори успехът на сините от 1997 г. условията трябва да са близки до онези. В края на 1996 г., началото на 1997-ма гръмнаха няколко мини, заложени още в началото на прехода – най-вече банковата криза, която изпари спестяванията на почти всички българи. Мнението на външния фактор също бе еднозначно - Виденов бе успял да ядоса и Изтока, и Запада. Запада - заради нежеланието му страната да влиза в НАТО, Русия - защото не се поддаде на диктата на "Газпром" (газовият гигант искаше да получи собственост върху газопроводите на наша територия – нещо, което нито едно българско правителство не му даде).
Всичките тези фактори днес не са налични. Икономиката, банковата система и енергетиката днес са стабилни, моловете и ресторантите - пълни.
И още нещо. Политиката винаги е функция и на личните качества на водачите - ореолът, който имаха през 1997-а Иван Костов и Евгений Бакърджиев беше смазващ. Достатъчно е да си спомним прякорите им - "Командара" и "Валяка", за да очертаем влиянието им и мощта на тяхното политическо присъствие.
Днес Асен Василев и Ивайло Мирчев са далеч от тази политическа проекция. Даже са несравними!
Затова и сравнението между 1997-а и 2025-а е несъстоятелно, както и очакванията за повторение на изборния резултат от 1997 година.
