Проф. Ивайло Христов изследва един век от публицистиката ни в "Българска политическа журналистика" (1847-1947)
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Историята на българската политическа журналистика не е просто хронология от вестници и публицисти – тя е жива, действена част от процеса на изграждане на българската нация.
Това е една от основните тези, залегнали в новата книга на проф. Ивайло Христов "Българска политическа журналистика 1847–1947", който посвещава изследването си на един век политическа публицистика – от зараждането ѝ през Възраждането до периода след Втората световна война.
"Аз се запитах как по-точно печатът – и то партийно-политическият печат – консолидира българската нация: какви функции има, как се заражда, как се формира и, най-важното, каква роля играе в историческото ни битие. Защото особеността на българската журналистика е, че тя не е само отражение на определени исторически събития, но до голяма степен и ги провокира", казва проф. Христов пред България он ер.
Книгата е създадена не само като научен труд, но и като учебник за студенти и докторанти, които изучават развитието на българските медии. Изследването се фокусира върху ролята на партийно-политическия печат – не само като отразител на събития, но и като активен фактор в историческите процеси.
"В този период, който разглеждам, печатът има основополагаща, бих казал – фундаментална роля. Причината е, че няма други медии – радиото възниква чак през 30-те години, телевизията – още по-късно. Печатът, особено партийно-политическият, играе основна роля – той има национално консолидираща функция през Възраждането. Не можем да си представим съществуването на българската нация тогава без политическия печат", отбелязва проф. Христов.
Особено внимание се обръща на двете основни школи – радикалната линия, свързана с личности като Раковски, Каравелов, Ботев и Левски, и по-умерения цариградски кръг, който изиграва важна роля в изграждането на Българската екзархия.
И двете течения са представени като равностойни в създаването на идеята за българската нация.
След Освобождението, до Първата световна война, политическата журналистика функционира в относително либерална среда. Според проф. Христов тогава в България няма нито партия, нито вестник, който да налага монопол над идеите.
Това обаче се променя в по-късния период – особено след 1934 г., когато с ликвидирането на политическите партии се премахва и свободният партиен печат. Преходът към авторитаризъм слага край на плуралистичната журналистическа среда.
Интересен е и паралелът между журналистиката тогава и днес. Професорът е скептичен към опитите за механично сравнение – различни епохи, различни условия. Все пак отбелязва, че в миналото журналистът е бил полифункционална фигура: едновременно редактор, издател, печатар и политически активист.
Днес ролята на журналистиката се размива – между пиар, маркетинг и социални медии, където "всеки е медия". Според него вестниците ще останат, но в дигитален или седмичен формат, а съдбата на печатното слово е все по-несигурна.
Българската журналистика има особен път в сравнение с руската и западноевропейската журналистика. Първо, българският печат играе изключително силна роля в консолидирането на българската нация. Той е един от възловите национално образуващи инструменти. Ние не можем да си представим конструирането на българската идентичност без българския печат и в неговата либерална и в неговата радикална форма, казва проф. Ивайло Христов.
Българският печат, за разлика от западноевропейския, е на мнението, на идеята. Публицистичното начало е много силно, не толкова новинарското. Като вземете Раковски и Ботев, Гео Милев , Йосиф Хербст, които са и политици, и общественици.
Собствениците на политическите издания са партиите, а когато пресата се професионализира, вече има и икономически субекти. Зад в. „Зора“, например, стои консорциум от банки. След 1989 г. у нас има възраждане на партийния печат, тогава има голяма политическа промяна и тогава партийните издания излизат на първи план, припомня Христов.
Българският вестникар е бил беден по простата причина, че тези вестници и списания имат краткотраен живот, а парите трябва да се набират от спонсори и читатели, отчита той.
В. „Македония“ на Петко Славейков е най-тиражиран през Възраждането, имал е 3000 читатели, но спира да излиза и заради финансови проблеми, и заради конфликта с Мидхад Паша, припомня авторът.
Българските вестникари са делели от хляба си, за да издават вестниците си. Ботев е бил толкова беден в един период то живота си, че с метла да метеш в стаята му, няма какво да заметеш. Той се жени за Венета, която избира него пред наследство от роднини.
Атанас Дамянов е първият вестникарски магнат, който казва: не ми трябва вестник за интелектуалци, трябва ми вестник за народа – за обущаря, хамалите, чираците. Тези вестници имат своята трибуна. Новите вестници не се различават много от тогавашните, разкрива Христов.
Всеки един от партийните вестници защитават каузата на своята политическа партия – сега медиите са свързани със своите политически среди, в цял свят е така. Вижда се голяма дезинформация със силен шовинистичен блясък по време на войните, казва той.
Сред историческите факти около българския печат професорът споделя, че най-голямо впечатление му прави депешата-телеграма на Ботев до европейските консулства, когато той стъпва на кораба „Радецки“. Ако не беше депешата, едва ли европейското обществено мнение щеше да се вдигне в защита на българския народ. Априлското въстание влиза в европейските консулства и посолства и благодарение на депешата на Христо Ботев и това театрално завладяване на кораба е един от големите примери за силата на печата, което може да провокира политическо събитие. Другото голямо събитие се случва с вестник „Борба“ на Захари Стоянов, който служи за осъществяване на Съединението. Захари, с малка групи съмишленици, правят 18 броя, но без този вестник малко трудно може да си представим Съединението, посочва авторът на книгата.
Написаното слово под каквато и да е форма ще остане и ще бъде фундамент на съществуването на съвременното общество, обобщава проф. Ивайло Христов.
