С писмо от профкомитета връзкарите пререждаха народа
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Телефонът при социализма беше нещо много необичайно – особено като средство за комуникация от домашни условия. Понеже идеята за комуналност и социализация бе идеологически обусловена, в новите панелни комплекси, а и въобще по кварталите се залагаха предимно външни будки и кабини с метални рамки и стъкла, в които големи месингови апарати със слушалки от бакелит и с хартиени мембрани можеха да осъществят желана връзка срещу 2 или 5 ст. такса. Тия кабини бяха разпределени според районирането на градовете и с оглед на населението – най-вече до кина, гари, магазини.
Всъщност истинската драма беше обзавеждането с домашен телефон. Тези номера, поне първоначално, бяха под специалния надзор на разни милиционерски служби и на Държавна сигурност. Те слухтяха яко да не се води подривна и диверсантска дейност. Апарати и линия получаваха с предимство военните и лекарите на повикване, както и цивилните, които подлежаха на спешна мобилизация по линия на гражданската отбрана. Въобще общуването изключваше нескончаеми разговори за плетки и манджи. Едва ли има някой, който не си спомня фразата „това не е за по телефона“.
Когато все пак България взе да заприличва на нормална държава, се наложи и масово производство на апарати за населението. Така се стигна до построяването на завод и пускането на пазара на телефонните апарати с марката „ТА“.
Апаратите обаче се получаваха, когато след години чакане гражданинът Х вземеше съответния номер от централизираната поща или от някой неин клон. С писмо от профкомитета, уж заради някаква неотложна нужда, връзкарите понякога успяваха да прередят обикновения клиент.
Цялата статия и още интересни интервюта и коментари вижте на Retro.bg!
