Стихосбирката „Помни” е спряна, за да не се влошат отношенията между България и Югославия
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Ортодоксално верният на Българската комунистическа партия поет Венко Марковски, любимец на академик Тодор Павлов, преди 35 години изнендващо попада под ударите на специализираните служби за сигурност. След излизането на стихосбирката му „Помни” през 1973 г. Марковски едва ли е предполагал, че ще предизвика гнева на властта – той винаги бе до нея или само на една крачка разстояние.
Информаторите на Държавна сигурност докладват където трябва, че поетът е „сгазил просото”, а идеологическите шефове веднага вземат организационни и репресивни мерки. В идеологическия отдел на ЦК на БКП и Секретариата на ЦК подготвят до Тодор Живков писмо с предложение книгата на Марковски „Помни” „да се спре и изземе от търговската мрежа”. Височайшото съгласието е получено веднага – с разкривения си параф Живков резюлира докладната: „Съгласен. 27.X. 1973 г.” Следва познатата санкция – стихосбирката е обрана от книжарници и библиотеки и изпратена в „затвора за забранени книги” – един склад в Сливен.
Мотивът за забраната е: книгата може да влоши добрите отношения с Югославия и направо да скара двете съседни държави. Както се вижда от писмото на Секретариата на ЦК на БКП в ония времена да бъдеш интернационалист е мехлем за властта, а да си родолюбец е лошо нещо.
Като правят анализ на стиховете на Марковски, партийните идеолози пишат следното: „В стихотворението „Връх на върховете” се говори за „разпокъсан български народ”, за „България делена, България ломена”, за това че един народ е мъртъв щом е „без идеал”. В поемата „Храм свещен” има много подтекст, когато се говори за Аспарух и Самуил, когато наред с Ботев и Левски се споменават Гоце Делчев, Карев и Сандански, до Ивайло се слага Карпош. Илинденското въстание се свързва с Априлското и Владайското и т.н. Макар да отрзяват историческата истина, възпетите в поемата герои и събития са предмет на остър спор и подновяването му сега е нецелесъобразно от политическа гледна точка.”
Така идеологическата целесъобразност на момента превръща стихосбирката на Венко Марковски в литературен скандал. Това е дори парадоксално, защото поетът е със славата на стар революционер и правоверен бард на партийната поезия. Под неговото перо се ражда най-патетичната поема за БКП – „Орлицата”, ненадмината по епичните си внушения, с език и метафори, сякаш взети от „Илиадата” и „Одисеята”.
Роденият в Скопие през 1915 г. Венко Марковски има богат революционен стаж в антифашистката съпротива в Македония. След конфликта между Сталин и Тито съвсем закономерно обърнатият към Москва поет, попада в югославските концлагери. След „размразяването” в българо-югославските отношения след 1956 г. поетът избира за местожителството си София. Съвсем естествено Белград не храни особена любов към Марковски, след като той е избрал НРБ за своя родина. За това „недолюбване” от страна на титова Югославия към поета се споменава и в писмото на Секретариата на ЦК на БКП: „Известно е отношението на югославската страна към другаря Венко Марковски и неговите публични изяви”.
В стихосбирката „Помни” вдъхновението но поета идва главно ит изворите на българската история, като възражда забравените прадеди от Охрид, Преспа, Битоля, Скопие...Точно от това се страхуват партийните върхове в БКП – че патриотичните стихове на бай Венко Марковски ще обтегнат отношенията на София с Белград и Скопие, които и без това не са особено топли. По това време всяка творба на поета се чете под лупа в западната ни съседка и често предизвиква недоволни гримаси там.
Въпреки скандала със стихосбирката „Помни” Марковски е „носен на ръце” от властта в София. Десетилетия наред литературната критика отбягва да го взима на прицел, защото добре знае, че той пише под дебелата сянка на своя партиен и идеологически покровител академик Тодор Павлов. Самият поет получава всички възможни литературни и национални награди в България, става и действителен член на Българската академия на науките. Едновременно с това по литературните кафенета на София не престават подигравките срещу него за често безпомощната му поетична муза, впрегната в непрестанни партийни и патриотарски песнопения. Напук на зложелателите си Венко Марковски не престава да публикува все по-обемни лирични епоси – някои от тях остават безпрецедентни по своя замисъл и претенция.
За Югославия до края на живота си поетът остава неудобен критикар от изток. По време на няколкото срещи между Тодор Живков и югославския президент Йосип Броз Тито от Белград неизменно повдигат темата за Марковски. За западните ни съседи той е нещо повече от политически емигрант – те се дразнят, че „един македонец от Скопие” пише стихове за България, която смята за своя родина.
Синът на бай Венко - Миле Марковски (също роден в Скопие) навремето бе известен като добър детски писател. Хората от неговото поколение го помнят като един от най-сладкодумните литератори за малчуганите у нас. Миле Марковски загина при автомобилна катастрофа вечерта на 13 април 1975 г. Това се случи часове преди неговия рожден ден – 14 април, когато трябваше да навърши 35 години. Това е най-страшния удар за баща му – много по-страшен от забраняването на стихосбирката „Помни” и нейното претопяване.
Рано загиналият син Миле остави двама сина – Игор и Вени Марковски. Днес широката публика ги познава доста добре. Игор Марковски – несъмнен артистичен талант, се изпробва къде ли не – в телевизията, в киното, в театъра и накрая намери амплоато си като галерист и търговец на картини. Вени Марковски стана шеф на българското интернет-общество и години наред прави неудобен живота на доморасли политици и бизнесмени с коментариите си от Америка. Вени е внукът, който написа най-интересните спомени за своя дядо и собственото си детство в семейната вила в Банкя – предоставена от всемогъщото УБО. Там старият поет години наред приемаше музата си, впрегната в музиката на революционните барабани, на македонските песни и партийните комунистически хоругви. Там почина пради 12 месеца съпругата му Филимена.
