И българи, и турци плакахме, когато ни закриха тъкачната фабрика
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Чудя се как хора с претенции – политолози, социолози, професори, се увличат в реваншизъм по темата „Възродителен процес” и без преки впечатления и факти го наричат геноцид.
Тия хора, повечето от които получили високото си образование точно в годините на социализма, се правят на улави, сякаш не знаят каква беше истинската политическа ситуация през 80-те години на миналия век у нас. Тогава тихомълком на път беше реализирането на голямата турска цел – отцепването на значителни територии от пределите на българската държава. Разчиташе се на текстове в устава на ООН, според които етническа група, наброяваща един милион, можеше да претендира за собствена територия. Беше определена и столицата – Варна. Такава е истината, господа, за този неприятен изселнически проблем и принудително преименуване.
За сведение, в този момент аз работех в тъкачен цех на текстилно предприятие. Над 80 процента от колегите ми бяха от турското малцинство и т. нар. помаци - българомохамедани. Колкото и чудно да ви се струва, господа, не бяха много ония, които тръгнаха за Турция с облекчение и видимо желание. Разделихме се всички с уважение и искрено желание да се видим отново. Нямаше затаени лоши чувства и сред тези, които не заминаха.
Много повече бяхме наранени всички обаче, когато ликвидираха цеха ни и загубихме работните си места. А и до днес с носталгия си спомняме за чудесния трудов колектив, който умееше да се радва и зад становете, и по домашни поводи и празненства.
Та като говорите за геноцид, господа, не забравяйте 500-те години турско робство. Припомнете си „Балканджи Йово”, насилственото ислямизиране, отсечените глави и изтръгнатите от утробите на българките деца.
Пенка НЕНОВА, Казанлък
