Последвайте ни в Google News Showcase
9 май 2008 г., „Из делниците на един луд”: „Станишев първо турил цветя на паметника на Съветската армия, а после почел Деня на Европа. Аз също имах големи колебания - кое да почета първо. И хвърлях стотинка и коронка: при стотинка щях да пия първо за Съветската армия. При коронка - първо за Европа. А ако беше останала във въздуха - нямаше да пия тоя ден. Ама не остана...»
Така си се шегувках през годините, но бях сигурен, че европейският ни избор е необратим. Днес вече не съм толкова сигурен, като гледам как едни хора са готови да продадат България на бялата мечка. И пак за рубли, за нищо друго! Четете бе, хора, четете Захари Стоянов, четете за Стамболов и Димитър Петков, четете за Русофилските бунтове през 1887 г. и прогонването на първия ни княз... Прочетете «Авантюрите на руския царизъм в България»...
И като прочетат, та какво... Дето е речено, историята учи, че никой не се учи от историята. Особено пък българите.
«Из делниците на един луд» (5-9 май).
Като споменах «Авантюрите на руския царизъм в България», та да кажа още няколко думи. Тази книга допринесе много, за да напусна руслото на инстинктивното, условно рефлекторно русофилство, с което се ражда всеки българин и да започна да си задавам въпросите за истинската роля на Русия в историята ни. В първото си издание този сборник с документи на руската дипломация е снабден с предговор от Васил Коларов. Другарите вероятно са искали да разграничат мрачната слава на Царска Русия от Съветска Русия. После книгата е арестувана и заключена в секретния фонд на НБКМ, където излежава присъдата до 1989 г. Мисля, че вече е преиздадена и може да се намери. Та в нея любознателният читател може да се запознае с писмо на император Александър III до началника на генералния щаб Обручев от 12.09.1885 г., времето на Съединението: “Ние трябва да имаме една главна цел – да овладеем Константинопол, за да се утвърдим веднъж завинаги в Проливите и да знаем, че те винаги ще бъдат в наши ръце. Това е в интересите на Русия и трябва да бъде наш стремеж, всичко останало, което се случва на Балканския полуостров, е второстепенно за нас. Стига сме се правили на симпатични в ущърб на интересите на Русия. Сега славяните са длъжни да служат на Русия, не ние на тях.“
Русия похити сърцето на българина не само и не толкова с освобождението, колкото с онази химера, онази пагубна мечта, която ни завеща – Сан-Стефанска България. Един поглед на съотношението на Великите сили след Кримската война показва ясно, че Русия не е в състояние и никоя европейска сила не би позволила в онзи момент на Балканите да се появи голяма държава, мощен авант пост на Русия. Документи доказват, че и самата руска дипломация не е вярвала в такава възможност. Но слагайки Сан-Стефанска България на масата на преговорите, където ръководеният от Бисмарк Берлински конгрес я разпокъса, Русия реши за векове сантименталните си проблеми с българите. И дори позицията ѝ по отношение на Съединението ни не можа да накърни ореола ѝ. Малцина са тези като Стамболов, който казва: По-добре да не бяхте идвали да ни освобождавате, след като не сте в състояние да зищитите целостта ни. В масовата психология трайно се настаняват митовете за добрата Русия, която ни даде Сан-Стефанска България и лошия Запад, който я унищожи.
Никога няма да напреднем като народ, ако влачим през времето веригите на историческите си сантименти. Историята не познава освобождение и освободители. Историята се пише от завоеватели. Какво казваше Апостола? « Тоз който ни освободи той ще да ни и пороби.»
За щастие следосвобожденските български политици намериха сили да се еманципират от руската опека. И да заложат истинските основи на българската национална програма – НЕЗАВИСИМА българска държава... През 1887 г., след русофилските бунтове, които на практика са си опит за военен преврат, Стамболов не се поколебава да изпрати на смърт довчерашните си приятели и съратници Олимпи Панов и Тома Кърджиев, както и другите офицери, за национално предателство.
После Русия ни освободи за втори път. Но поучена от „неблагодарността” на българите, през 1944 г. Матушката беше взела мерки да векува. И мечтата на Александър III се сбъдна, славяните заработиха дружно за Русия. Особено българите. Които, чрез управляващата БКП и нейния лидер Живков, поискаха статут на съветска република. Слава Богу, Брежнев още не беше изкукал напълно… А казаците весело припяваха: „Курица - не птица, Болгария не заграница…”
През 1887 г. някои представители на българската интелигенция и политическия елит, сред които Драган Цанков, Михаил Маджаров (племенник на Бенковски!), Стефан Бобчев, Димитър Бракалов, Тодор Бурмов, Иван Ев. Гешев и т.н. пишат обръщение до цар Александър III, в което го призовават да окупира България: „Ваше Високопревъзходителство, окупацията на България от Русия е необходима и неизбежна… Окупацията на България е необходима не само от политическа гледна точка, но и за да избави България от нравствено разлагане…. Българският народ я очаква с голямо нетърпение, защото само в нея вижда своето избавление…”
Сто години по-късно русофилската семка не се е загубила. Отново се намериха българи, които да поставят интересите на Русия над нашите български интереси. Новоизлюпеният русофил Сидеров открива кампанията си в Москва и получава орден. И поема ангажимент да ни извади от НАТО и ЕС. Червените се мъчат някак да примирят позицията на лидера си в ПЕС с ангажиментите, които той и Гоце вече поеха към Русия. И шушумушат тайно с «Газпром», заговорничат срещу българското и европейското законодателство, за да прокарат «Южен поток». Ама толкова им се ще да го прокарат, че някой по-мнителен би си помислил, че ще връщат пари, ако не успеят... Червеният орган издава специална притурка "Руски дневник", в която доказва, че "руското училище е по-силно от американското" на база публикации от 1961 г. «Модерният ляв» журналист Волгин, който арендува предаване в националното радио, се държи като да е на ведомост в Азитския департамент, а не му плаща българския данъкоплатец. И с основание получава награда от Йосиф Кобзон за принос в българо-руските «културни» връзки. Така и ние добавяме един към наградените от Путин 300-та смели руски журналисти, сражавали се с перо на кримските Термопили. Във Фейсбук се вихри без преувеличение битка на паравоенните формирования на проруските и проукраинските сили, та чак ме е страх да вляза. Мразят се и се обиждат така, както дори лани, когато се бяха разделили на «умни и красиви» и «прости и грозни», не се мразеха. Някакви хора шестват из София, палят знамето на ЕС, разнасят плакати «Да живее Путин!», «Слава на КПСС!, пардон, «Слава на Русия!», „НАТО вън!"... Лидерът на ПЕС ги поздравява и се снима с тях на фона на "България в Евразийския съюз".... «Шпигел» коментира: «Москва превръща София в свое предмостие за ЕС. Отношенията между България и Русия са толкова близки, че Русия директно влияе върху законодателния процес в България...»
Какво става бе, хора! Да не протече времето наобратно? Кога ще погледнем и на нашата си изпокъсана черга, както би казал бае ви Захари? В Украйна се води война за надмощие между Русия и Запада. Добруването на украинския народ е колатерална цел, ако изобщо е. Нашата позиция е предопределена, ние сме избрали да сме част от ЕС. Не казвам, че трябва да се държим като на тупана малката пръчка, както бие киекът и ние да поддакваме. Но има въпроси на общата политика, които налагат и общо мнение. Защо влагаме толкова емоция, даже злоба, в този спор? И аз не мога да разбера, както писа един приятел във ФБ, що за малоумие е това да се присъединиш с референдум към държава, в която референдумите са забранени. Но не мога да разбера и с какво право другите отричат свободата на кримчани да си трошат главата. Но най-вече не разбирам защо всичко това при нас се изроди и придоби хипертрофирани размери, защо стана едва ли не въпрос на кардинален избор – ЕС или Русия?
В разумния спектър на чувствата филофобиите са подчинени на националните интереси. Излязат ли от него, те прерастват в национално предателство. Толкова ли е сложно да се разбере?!
Преди седем години избрахме пътя към Европа. Социологическите изследвания показваха, че по-голямата част от народа е съгласна с този избор. Сега, когато стана ясно, че Европейският съюз не е благотворителна организация, на някои им се прищя да опитаме в Евразийския. Вчера ми се ядеше баница, днеска ми се яде тутманик. Само че в тези работи няма иди ми-доди ми… За 25 г. демокрация успяхме да направим само едно смислено нещо – присъединяването към ЕС. Сега сме на път да замръчкаме и него.
Разочаровани сме от Европа, но не си даваме сметка колко поводи дадохме ние на Европа да се разочарова от нас… Доклад след доклад ни се казваше, че сме корумпирани като арабски халифат, но политическата пасмина от всички бои се правеше, че роса я роси. Каквото направихме да се доближим към Европа беше в предприсъединителния период. След присъединяването правим всичко възможно да се отдалечаваме.
Не е необходимо да сме русфоби, още по-малко се налага да обявяваме Русия за враг. Но историята показва, че тя е като тъщата, любовта към нея е право пропорционална на разстоянието. Влезе ли ти в къщата, любовта излиза през другата врата. Още навремето големият русофил Драган Цанков беше отбелязал, че руснаците бъркат притежателните местоимения мое и твое. И още ги бъркат. Жителите на Черноморието тепърва ще установят, че те не правят разлика и между туризъм и окупация - където и да отидат се държат като окупатори и пият като туристи.
Та казвам, че не съм русофоб, но мога да стана и със сигурност ще стана, ако националните предатели ме принудят да избирам между Европейския съюз и Евразийския.
*
Две неща ме притесняват: нарастващото разделение на българската нация и опасността конфликтът да излезе извън контрол.
Изумен съм колко много хора разбират темата Украйна, сложна и по своему криминална, с тъмна предистория и още по-тъмно настояще. От къде се пръкнаха тези специалисти, цял народ специалисти, до един непогрешими, не мога да си обясня. Най-лошото е, че това не е разговор, не е дискусия за новия свят и нашето място в него. Това са два независими монолога, всяка от страните съобщава своето мнение, без да се интересува от противните аргументи. Едните отказват да признаят, че на Майдана вероятно е имало и ултраси, навярно и неонацисти. Историята на революциите, бунтовете и обикновените погроми показва, че те винаги са там и то в първите редици. Историческа закономерност. Другите вземат повод от единичните случаи и вулгарно фашизират стремежа на хиляди украинци да тръгнат по пътя към Европа... Една нова пукнатина се образува в националната плът. А може би е същата, която бе създадена от протестите и антипротестите, но сега е намерила нови, външнополитически, аргументи да се разширява.
Аз имам своите симпатии в този спор. Но не мога да си кривя душата, че и двете страни дружно бутат съчки в огъня и той заплашва да порасне до онзи пожар, който ще ни накара пак да избираме между Антантата и Централните сили, между Москва и Рим-Берлин-Токио... Тази възможност не изглежда вече толкова абстрактна. Отчетливо се чува как дрънчи оръжие.
Господи, опази ни от война поне. Във войните няма виновни и невинни. Има победители и жертви. А в съвременна война най-вероятно ще има само жертви.
