ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Хората с ръст, по-нисък от общоприетия за нормален, започват акция по идентифицирането си по места с цел равнопоставена интеграция в обществото. Това стана ясно днес в Кърджали по време на срещата на президента на Националната организация „Малки български хора“ Светослав Чернев с областния управител Илия Илиев. Проектът на организацията предвижда да бъдат преброени всички по-ниски българи в страната и да се набележат техните проблеми, потребности и жизнен статус, да бъдат изведени от изолация и да им се осигури трудова заетост и социална защита, заяви Чернев. Той допълни, че в организацията са регистрирани 150 души, а 5 от тях са в Кърджалийския регион. Едва 30% обаче са работещи, най-често биват наемани по програми за временна заетост, уточни гостът. Според него малките хора са дискриминирани, страдат от липсата на доходи и социални контакти, а трябва само да им се позволи да покажат какво могат. Въпреки физическите ограничения, много от тях работят като счетоводители, програмисти, технически сътрудници, допълни Чернев. Областният управител се ангажира с пълно съдействие за приобщаване на малките хора към активен живот и подкрепа от специализираните институции. Те са пълноценни колкото всички останали, техните права трябва да бъдат гарантирани и да им се даде шанс да се реализират на пазара на труда, коментира Илия Илиев. Светослав Чернев и екипът му вече са посетили Враца, Монтана, Плевен и Велико Търново. Четирима от тази организация живеят в село Лясково, Кърджалийско. Общият ръст на съпрузите Нуртин и Гюлбахар, и на двете им деца Сали и Севджан е 4, 87 метра. Те са като приказни герои, защото са белязани от ниския си ръст, но когато минават по улиците на своето село, не предизвикват учудени погледи и злъчни подмятания, както им се случва в големия град. Бариерите за четиримата от семейството на Нуртин Халил са по-високи и по-трудно преодолими. По данни от организацията в България подобни семейства има не повече от 3. Дъщерята Севджан е едва метър и 15 сантиметра, усмивката не слиза от лицето й. През 2011 г. тя завърши гимназия и бе като миниатюрна принцеса на бала, разказа баща й Нуртин. Тогава семейството се преборило с вечния недоимък и успяло да й спретне шумно парти със 110 гости в селския ресторант, кметът Айдън Осман ударил рамо за почерпката и за балната рокля на момичето, което сега учи задочно в университет. Работното място на майка й Гюлбахар е библиотеката – само тя е оцеляла от някогашната бурна дейност на читалището, но пък е чисто като в аптека. Рафтовете с книгите са до тавана, а няма дори стълба за улеснение. Мъничката библиотекарка обаче не се спира пред този проблем, важното е хората и най-вече младите да четат книги. Как ги обслужва ли - пъргаво се изкачва върху два стола и демонстрира как се справя с височинните премеждия. В дома им всичко е маломерно, в гостната на очи се набиват само плазменият телевизор върху масата и компютърът. Появят ли се външни хора обаче синът Сали пришпорва домашния „Опел” и изчезва с мръсна газ - той не обича контакти с външни хора, общува само с неколцина приятели, стеснителен е, обясняват родителите. Два сантиметра – толкова не достигнали на бащата Нуртин, за да замине да учи за цирков артист в Чехословакия. Когато завършил 8-и клас, неговият баща се консултирал с лекари кое е най-подходящото училище за него. Завършил е гимназията в село Черноочене, което е общински център. А после от 1981 г. до ликвидацията на АПК в близкото Пчеларово през 2008 г. е работил като счетоводител. Бил е на щат в общината като експерт в социалната служба. През 2008 г. обаче го връхлетели болестите. Оперирали го два пъти заради дискова херния, близо три години лежал неподвижен. До него неотлъчно бдяла жена му Гюлбахар. „Аз съм третото й дете, но по-капризното”, казва с благодарен поглед дребничкият мъж. Той уточнява, че и в двата рода няма такива ниски хора. „Братята ми са като слонове – едри, високи хора, а от целия род на жена ми само тя е такава мъничка”, разказва Нуртин. Хората са добри с нас, отнасят се така, че да не се чувстваме пренебрегнати и различни от тях, казват съпрузите. Най-голямата радост за малката жена след раждането на децата й било назначението й на работа в библиотеката. Въпреки всички трудности семейството не спира да се усмихва, сякаш напук на всичко.
