Сивият кардинал на БКП скочил от прозореца на царската полиция
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Един от най-видните членове на ЦК на БКП и може би най-известният цесекар в НРБ Милко Калев Балев е роден на 14 август 1920 г. в Троян. Много преди да стане редактор на 38-те тома съчинения на Тодор Живков, нелегалният младеж е опитал да се самоубие в ареста. Случката е от 1943 г., когато той е едва 22-годишен, свидетелства документалистът Николай Георгиев.
Милко Балев е задържан на 12 февруари 1943 г. в София. Малко след него е арестуван и Колю Найденов, шофьор от Троян. По онова време Балев е секретар на Околийския комитет на забранения Работнически младежки съюз (РМС) в града, а Найденов му помага. Предполага се, че именно Балев издава своя другар. Протоколите от разпитите на Балев (голяма част от тях са пострадали от времето и почти не се четат) потвърждават, че Милко Балев не е мълчал като „не човек, а желязо” от „Балада за комуниста” на Веселин Андреев. А по-скоро е сътрудничил на омразната царска полиция.
В протокола с личните обяснения на младия Милко Балев, в които той говори за задържането си и за малко спорния си опит за самоубийство, се чете:
„На 12.II. т.г. (1943 г. - б. р.) бях задържан в Дирекция на Полицията, след това ме изпратиха в гр. Троян, като на 14 т.г. пристигнах в Троянското околийско управление, където разбрах, че съм задържан като организатор на ремсова група нелегална. Там бях разпитан от цивилна и формена полиция относно ремсовата група, като аз отрекох, че съм организатор на нелегалната група. След това доведоха едно лице, което се казва по прякор Стотинката от гр. Троян. Направиха очна ставка с мене, като той потвърди, че и аз съм отговорник на ремсова група. Тогава аз, като видях, че е разкрита тази работа, повторно отрекох, но понеже поискаха да се изясни кое е точно вярно, и аз се принудих да призная твърдението на Стотинката. След това полицията ми поиска да посоча с кои хора имам партийна работа ремсова. Аз не посочих подобни лица, като поисках разпита да се отложи за другия ден, което се възприе. Прибраха ме в една стая насаме, където под влияние на кошмарни мисли дойдох на мисълта да се самоубия, и то да се хвърля през прозореца на клозета. Сутринта поисках да ме пуснат по нужда и там сторих това. Аз се хвърлих през този прозорец, защото знам, че е доста високо, понеже смятах, че веднага ще последва смъртта ми. Не мога да помня как съм паднал долу. След падането се опомних в болницата в гр. Ловеч.”
Полицейските служители обаче не вярват напълно, че „кошмарните мисли” на младия ремсист са го накарали да се самоубие. Според част от протоколите на полицията Милко Балев е направил опит за бягство. Балев скача от 6 метра височина, пада в реката и си счупва гръбначния стълб (поне според полицейските архиви). На 16 февруари началникът на болницата в Ловеч съставя протокол до полицията, в който определя опита за самоубийство на Балев като „опит за бягство”. Началникът на полицията в Троян обаче, полк. Вълев, на 26 март 1943 г. съставя крайния документ, според който официално приема версията на арестанта, а именно, че той е направил опит за самоубийство.
След несполучливия си опит за самоубийство твърдият впоследствие държавник омеква и започва да сътрудничи на полицията. От проточилите се разпити се вижда, че Балев не е мълчал „като комунист на разпит”, а оказва почти пълно съдействие на царската полиция. Той признава за политическите си срещи с много нелегални, казва имена, прякори, откъде са родом хората, с които е общувал, как са си разменяли нелегален печат (в. „Работническо дело” например) и т.н. На въпроса какво си е говорил с нелегалните Балев обаче отговаря почти в стила на Васил Левски - „нищо съществено” .
На 17 април 1943 г. Милко Балев е осъден на „смърт чрез обесване” за това, че във военно време е участвал в организирането на групи, които са целели насилствена смяна на Конституцията, държавния и обществен строй в Царство България и „насилствено завземане на властта, като за постигане на тая цел си служи с престъпления, въоръжени акции, насилия и терористични действия”. Присъдата е прочетена от подполковник Гологанов от Плевенския военнополеви съд.
Милко Балев обаче моли Негово величество цар Борис III за отмяна на смъртното наказание. На 21 февруари 1944 г. до началника на плевенския затвор пристига писмо от прокурорския надзор при Ловчанския окръжен съд, с което смъртната присъда на Балев е заменена. Младият тогава комунист е „помилван” с присъдата „доживотен строг тъмничен затвор”.
Все още никой в Царство България няма представа, че съветската армия ще нахлуе мирно и необезпокоявано в страната, а комунистите ще завземат властта. Затова и мнозина са склонни да вярват, че Милко Балев отървава въжето именно заради словоохотливостта, с която сътрудничи на полицията и съда.
Балев е освободен от затвора на 8 септември 1944 г. като амнистиран съгласно наредбата за амнистия на политзатворниците от 1944 г.
От този ден нататък дребничкият мъж (едва 166 см според затворническата му карта) тръгва по пътя на шеметната политическа кариера.
Сивият кардинал - така наричат Милко Балев в продължение на три десетилетия (от 1954 до 1986 г.), през които той е началник на кабинета на генералния секретар на ЦК на БКП Тодор Живков. Същевременно е и депутат в 4-тото, 7-ото, 8-ото и 9-ото Народно събрание, секретар на ЦК и член на Политбюро на партията. „Дългите” политически ръце на видния партиец пипат навсякъде. Мнозина го сочат като един от диригентите на възродителния процес. Съветва Тодор Живков по всякакви въпроси - външнополитически, вътрешнополитически. Топлите връзки с развиващите се страни по света дължим до голяма степен на него. Балев съветва Първия и по спортни въпроси. Известният като „болен” цесекар Балев стои и в дъното на печално известното наказание на „Левски” и ЦСКА от средата на 80-те години, когато двата най-популярни отбора у нас насилствено са преименувани съответно на „Витоша” и „Средец”.
