ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Твърде малко са събитията в българския обществен живот, които ни карат да се чувстваме добре. Обикновено е точно обратното. Почти всичко, което става, ни изпълва с дълбок песимизъм за бъдещето на страната. Толкова сме свикнали с тази негативна тенденция, че възприемаме като истинско чудо всяко събитие, което не се вписва в нея. Ето защо приехме като истинско чудо избора на Видинския митрополит Даниил за нов български патриарх. До последния момент ни се струваше, че въпреки безукорните си качества на духовен пастир именно този човек няма как да бъде избран. Защото твърде явно излизаше извън рамките на конюнктурата. А принципът на антиселекцията, който действа непоколебимо у нас, не позволява личност като него да заеме такъв изключително важен пост.
Ставащото в навечерието на избора за патриарх също подсказваше за това, че има предварителни договорки и в тях името на Даниил не се вписваше. Дори само присъствието на Вселенския патриарх Вартоломей беше достатъчно, за да ни настрои песимистично. Този човек, който е много повече американски послушник, отколкото истински духовен водач, няма как да предизвика добри чувства у нормалните хора. Да си припомним, че когато Вартоломей дойде у нас по повод кончината на патриарх Неофит, той домъкна със себе си украинския митрополит Епифаний, представител на т. нар. „Украинска православна църква“. Въпросната „църква“ не е призната от православните църкви, включително и от нашата. Но понеже Вартоломей се интересува много повече от нарежданията на началниците си от САЩ, отколкото от църковните канони, той се появи именно в компанията на Епифаний и за малко не предизвика истински скандал. Ето защо не беше логично да очакваме, че и сегашната му поява би донесла нещо добро.
Събитията, последвали избора на Даниил, потвърдиха, че всички онези, които не са гледали с добро око на присъствието на Вартоломей, са били абсолютно прави. Той буквално избяга от тържествената света литургия в патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“, която бе отслужена на сутринта след избора на Даниил. Явно Вселенският патриарх изобщо не е очаквал именно Даниил да стане патриарх и затова не е могъл да понесе този толкова неприятен за него резултат от гласуването.
Веднага след избора на Даниил за нов български патриарх разбрахме, че не само Вартоломей се чувства нещастен. Официозните телевизии дадоха широка трибуна на разни лица, които не криеха колко не харесват това развитие на събитията. Става дума за същите лица, които, наметнати с мантиите на правоверния евроатлантизъм, от години ни обясняват какво трябва и какво не трябва да мислим, какво можем и какво не можем да говорим. Всъщност именно фактът, че подобни хора не харесват новия български патриарх, е най-доброто доказателство, че именно той най-много е заслужавал да застане на този висок пост. Няма по-добро доказателство за качествата на един човек от факта, че слугите на статуквото не го приемат.
Няма нищо по-естествено от това новият български патриарх Даниил да не предизвиква добри чувства у евроатлантическите говорители. Най-малкото защото за разлика от мнозинството обществени личности у нас той отказваше да се съобразява с догмите на политическата коректност, особено когато ставаше дума за войната в Украйна. В публичните си изяви Даниил категорично не си служеше с клишето, според което едните участници в конфликта са „ абсолютно добри“, а другите са „абсолютно лоши“. Когато българските управляващи решиха да пращат оръжия на Киев, той ясно заяви, че заради това решение не просто „ще носим политически последици, но и ще изтърпим последиците от своите действия пред Бог“. Даниил не се уплаши и да заклейми изгонването на свешеници от Руската църква в София, които бяха обявени за „шпиони“. Заради тези си позиции той беше набеден от говорителите на евроатлантическото статукво у нас, че също е „руски шпионин“ и, разбира се, „путинист“. Разбира се, че новият български патриарх не е нито едното, нито другото. За разлика от своите злощастни критици обаче в делата и думите си той се ръководи от интересите на България и на Църквата, а не от желанията на отвъдокеанските ни „партньори“.
Трябва ясно да кажем, че изборът на нов български патриарх беше поредният етап от противопоставянето на две групи в българското общество. Едната група иска да превърне България в държава, която не прави нищо друго, освен да изпълнява нарежданията на евроатлантическите фактори. Според лицата, защитаващи подобна позиция, ние не бива да имаме никаква самостоятелност при вземането на каквито и да било решения, а трябва безропотно да изпълняваме чуждите поръчения. Според другата група обаче България трябва да се отърси от колониалната си зависимост и да прави това, което е добро за нея, а не за „партньорите“. Сблъсъкът между тези две групи може да бъде видян навсякъде – в политиката, в икономиката, в интелектуалния живот. Сега го видяхме и в Църквата.
На пръв поглед това последното може да изглежда странно. За какво му е на евроатлантическия фактор да се занимава с църковните дела, ще попита някой, при положение че те изглеждат твърде далеч от политическото злободневие, за да им се обръща такова голямо внимание. Като се замислим малко обаче, ще установим, че опитът на евроатлантиците по света и у нас да овладеят Българската православна църква е напълно логичен. Защото тя е символът на духовността и който я контролира, може да претендира, че владее не просто светските институти, не просто човешките дела, но и духовните. Именно по този начин действаха през последното десетилетие и евроатлантиците в Украйна. Разколът, който предизвикаха сред тамошните православни, имаше за цел допълнително да смрази отношенията между украинци и руснаци и да подготви още повече почвата за бъдещото военно противопоставяне между тях.
Ето защо, ако опитът за овладяване на БПЦ от същите тези сили беше успял, в България като нищо можеше да се реализира украинският сценарий. Слава Богу, че с избора на Даниил за нов български патриарх този опит беше осуетен. Този избор показа и още нещо много важно. Показа, че не всичко е предрешено. Стана ясно, че когато има желание и когато има достатъчно на брой достойни българи, интересите на България могат да бъдат защитени.
