. Управляващите диктуват дневния ред на недоволните
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Втората окупация на Софийския университет сякаш дойде, за да напомни за несъстоялото се лидерство, което вкара България в неразрешима до този момент политическа криза. Окупацията със сигурност няма да успее да свали правителството на Пламен Орешарски. Няколко приятели, които силно подкрепяха първата окупация, публично се разграничаха от втората на страниците си във „Фейсбук”. Това не е от голямо значение, но е симптом, че тази форма на протест е изчерпана.
През последната година българският политически елит подплашено и тактически отстъпваше територия за изява на гражданите, а улиците се превърнаха в истински кастинг за нови политически лидери. През февруари 2013 година мястото на Бойко Борисов във всички телевизионни предавания беше заето от никому неизвестни до този момент лица. Те обявиха война на монополите, олигархията и цялата политическа класа и заявиха претенции да говорят от името на морала. В продължение на няколко месеца се заканваха да въздадат справедливост и скромно заявяваха, че нямат никакви политически амбиции.
След това някои от тях опитаха да спечелят вота на избирателите по време на предсрочните парламентарни избори, но нито една партия, в която участваха февруарските протестъри не успя да събере дори 1 процент от доверието на хората. После най-известните лидери на февруарския протест Дончо Дудев и Янко Петров набързо бяха забравени от публиката, а приятелят им Ангел Славчев сякаш се оказа по-прагматичен и набързо се включи в партията на Николай Бареков, която олицетворява всичко, срещу което стотици хиляди протестираха миналата зима.
Новият кастинг за политическо лидерство започна през горещото лято на 2013 година, когато десетки хиляди граждани заляха софийските улици разгневени от назначението на скандалния медиен магнат Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Опозиционните политически сили бързо отстъпиха територията си за изява на по-активните протестъри и се оставиха да бъдат носени от течението на народното недоволство. За известен период от време летният протест се гордееше с идеята, че не е позволил да бъде лидиран от никой, без да осъзнава, че това е най-големият му проблем.
Бягайки и гнусейки се от политическото лидерство протестът тръгна по пътя на слабо и хаотично лидерство и през есента енергията му започна да стихва. После дойде първата студентска окупация на Софийския университет, която започна вдъхновяващо, бързо се разграничи от всички, които имаха мотив да я подкрепят, отдаде се на самонаслаждение и накрая угасна.
Така за по-малко от година, в България изгряха и залязоха цели три групи политически лидери. Някои „танцуваха” на политическата сцена не повече от месец. Първите бяха лицата на февруарските протести, вторите – лицата на летните протести, а третите – лицата на студентските протести. Умишлено ги наричам политически лидери, защото исканията на всички тях бяха политически, всички те имаха възможност да ги пропагандират през медиите и в определен период от време зад тях стояха не малко хора.
Общото между всички тези лидери е, че къде от липса на опит, къде от неразбиране на ситуацията, в която са попаднали или от плашливост не успяха да трансформират гражданската енергия в политическа и да посочат демократичен изход на народното недоволство. Всички те не успяха да постигнат политически резултат от името на хората, които предвождаха и това е причината залезът им да настъпи толкова бързо.
В същото време лидерите на опозицията не проявиха смелост и дори не опитаха да зададат своя дневен ред на протестите. Повечето от тях се движеха като редови граждани сред протестиращите и бързаха да обявят, че подкрепят всяка тяхна идея. Дори и най-безумната. Сякаш бяха забравили, че основната функция на един политически лидер е да увлича и да задава посока. Нерешителното поведение на опозиционните политици даде възможност на управляващите да диктуват дневния ред на протестите и с помощта на медийния и финансовия ресурс да ги вкарат в задънена улица и да не им позволят да постигнат нито една от целите си.
Видът на повторната окупация на Софийския университет сякаш е илюстрация на политическия резултат от едногодишните протести. Малцина студенти се заключват в сградата на Ректората, а срещу тях се изправят дори хора, с които заедно са протестирали до преди няколко дни. Сигурен съм, че между новите окупатори на ректората има свестни момчета и момичета с политически хъс, които не заслужават да изгреят и залязат за няколко месеца. Вероятността това да се случи обаче е много по-голяма, отколкото да постигнат искането си за незабавна оставка на правителството.
Пиша всичко това, за да покажа, че политическото лидерство не е толкова лесна работа, колкото изглежда. То много често угасва при първата непостигната цел или при първата загубена битка. Преминава през удари под кръста, хули и раздори. Изисква реализъм и последователни усилия, на които малцина са способни.
Днес един от най-големите проблеми пред България е именно недостигът на политическо лидерство. Правителството на Орешарски със сигурност трябва да си отиде, най-вече защото е продукт на политическата нестабилност. Последните избори не определиха ясен победител и излъчиха управление, което събира трудно дори парламентарния кворум. Този кабинет няма да реши нито един сериозен икономически проблем и ще забави възстановяването на икономиката, защото един от най-важните компоненти за икономическия растеж е политическата стабилност и ясният хоризонт на управлението.
Днес България е непредвидима страна, в която почти никой сериозен инвеститор не би се осмелил да инвестира. Алтернативата на тази нестабилност е предвидимостта и политическата устойчивост на следващото управлението поне за един управленски мандат. Политическите сили, които имат претенции да бъдат алтернатива на сегашното управление, трябва да зададат формула на управление, която да гарантира устойчивост на следващия кабинет поне за един управленски мандат. Със сигурност подобна алтернатива би могла да бъде разчетена от избирателите още на изборите за Европейски парламент. Ако не бъде, значи все още не се е появила и нестабилността на БСП и ДПС ще трябва да продължи.
