ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
След като завърших машинно инженерство по времето на соца, бях разпределен за работа в малък машиностроителен завод в красивия ни старопрестолен град.
И така – младо инженерче на длъжност технолог – тържествено посрещане пред колектива, връчване на трудова книжка, представяне в отдела на колегите и бюро с куп чертежи и бланки за писане на технологии. Ден, два, три, седмица, месец и първата заплата. Не си спомням да съм изпитал радост при получаването ѝ, след като разбрах, че с малко се различава от сбора на средствата, които родителите ми с трудност осигуряваха месечно, и стипендията от института. Спонтанно скъсах този първи фиш и с почти половината от възнаграждението почерпих колегите от отдела в заведението на жп гарата, която беше в близост. В интерес на истината бях дружелюбно приет от тях и всеки ми помагаше с каквото може и знае.
Мина известно време и реших да попитам един от ръководителите на завода какво трябва да направя, за да се проверят моите умения и какви са изискванията за просперитет и по-голяма заплата. Бях решен, ако не се вписвам в очакванията им в близко време, да потърся друго развитие на нещата. Отговориха ми, че е твърде рано, да не бързам и че все някога ще му дойде времето. Не ми хареса тази перспектива и с брат ми, който работеше като ел. поддръжка в друг завод и следваше задочно икономика, започнахме работа нощна смяна като докери на централната жп гара в града. Предимно разтоварвахме вагони с цимент, захар, мебели, консерви и др. Тежка, мръсна и изморителна дейност, но добре платена, което ни даваше самочувствие и възможност да посетим без притеснение някое заведение поне един път в месеца. Сутринта се явявахме на работните си места не толкова свежи, разбира се, но някак си доволни вътрешно. Бяхме млади, силни и бързо се възстановявахме след непосилните нощни занимания, които някога продължаваха и до по-късно през деня. Може би някои от тези закъснения са направили впечатление на моите ръководители, за да ме изненадат една сутрин рано на работното ми място в очакване.
Бяха в състав – прекият ми началник-отдел, зам.-директорът по технически въпроси и партиен секретар на завода и профпредседателят. Явно след подробно обсъждане се бяха подготвили с предложение, което споделиха веднага, след като изслушаха споменатите вече от мен мотиви, за да прибягна до този ход. Задачата бе да се усвои производството на нова серия хидравлични машини, които машиностроителен завод от същата система, но в друг град ни предоставяше като възможност, по технически съображения. Аз трябваше да бъда ръководител в изработването на пробна серия от десет броя машини, като предварително се запозная с тяхното производство на място и подсигуря конструктивната и технологичната документация, която да използваме впоследствие. Дръзко и предизвикателно, но го приех с готовност – нали това търсех. За тази цел бях командирован за около месец и след като се върнах с документацията, ми наредиха да окомплектовам екип от петима души от персонала на завода. Подбрах все млади хора. Започнахме с нетърпение и ентусиазъм, не жалехме време и сили. Беше есента и до Нова година успяхме с дружни усилия да сглобим и пуснем в действие осем хидравлични пресмашини, а останалите две завършихме до края на февруари на следващата година. Изглежда, бяхме се справили със задачата, но най-важното беше,че оправдахме надеждите на шефовете, за което предполагам не им е било лесно да поемат риска и да ни се доверят.
Бях повишен в длъжност – началник-отдел „Качествен контрол“, на директно подчинение към стопанското обединение в столицата, за да ръководя контрола при производството на машините в завода.
Днес нещата са позагубили доста от чара на тези трепети и изживявания при утвърждаването на завършващите млади специалисти. По различни причини – болшинството от заводите не работят, мнозина се ориентират към правните и компютърните специалности, а още по-голяма част напуснаха страната ни и се реализират далеч зад граница. Погледнато по-общо, проблемите и преди, и сега са сходни, само решенията им са подвластни на времето с неговите нови измерения. Но основното е почти същото – всеки да бъде оценен и възнаграден по достойнство и най-важното – в собствената си страна, град или село! Успех!
Антон Цаневски, Велико Търново
