САМО В ПИК! Вижте решението на съда, с което се отнема колата на Нойзи (ДОКУМЕНТ)
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Специалното отношение към Ивайло Цветков Нойзи предизвика вълна от недоволство срещу съдия Мирослав Петров. В студиото на ПИК тв дойде Петя Иванова, председател на Сдружение "Ангели на пътя", за да изрази възмущението на родителите, загубили деца при катастрофи, причинени главно от пияни и дрогирани шофьори.
Софийският градски съд отмени определението на Софийски районен съд и реши да бъде отнет в полза на държавата лек автомобил, собственост на Ивайло Цветков (Нойзи). Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
Соня Колтуклиева се сдоби с решението на съдийския състав; председател: Величка Маринкова
Членове: Атанас Н. Атанасов
Слави Г. Славов
Ето основната част от решението - в текст и документи:
… въззивния частен протест и допълнението му, както и тези, изложени в съдебно заседание, и след като в съответствие с чл. 314 от НПК провери изцяло правилността на оспореното определение, която проверка включва неговата законосъобразност, намира за установено следното:
НОХД Nº 958/2024 г. по описа на СРС, НО, 106 състав, с образувано по внесен на 22.01.2024г. обвинителен акт, с който И. Ц. Ц. е предаден на съд за извършено престъпление по член 343б, ал. 1 от НК. Делото е приключило с протоколно определение от 18.03.2024г. / л. 50 от съд. дело/, в сила от същата дата, с което е одобрено споразумение между защитника на подсъдимия и прокуратурата. С него Ц. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.3436, ал. 1 от НК, като са му наложени наказания „лишаване от свобода" в размер на десет месеца, чието изпълнение е отложено с изпитателен срок от три години, както и наказание , лишаване от право да управлява моторно превозно" за срок от една година и два месеца. По отношение на искането на СРП за приложението на член 343б, ал.5 от НК първоинстанционнният съд е насрочил и разгледал въпроса по реда на член 306, ал.1, т. 1 от НПК, което произнасяне е предмет на настоящата въззивна проверка.
Първостепенният съд е отказал да приложи материалния закон в частта, постановяваща отнемане на „ превозното средство, послужило за извършване на престъплението", на първо място поради противоречие на принципите, залегнали в член 53 от НК и цитираната разпоредба. Приел е, че законодателната техника е погрешна, тъй като с член 343б, ал. 5 от НК вместо предмет, лекият автомобил е третиран като средство на престъплението, в отклонение на утвърдената практика на ВКС.
Въззивният съдебен състав намира, че неправилната законодателна техника е законодателен въпрос и категорично не е основание за неприлагане на норма, която е част от позитивното действащо право, така щото общоизвестен и валиден е древният римскоправен принцип: dura lex, sed lex.
В действителност, както правилно е посочил и първостепенният съд, върховната съдебна инстанция с дълга давност е имала възможност да дефинира термина „ вещ, послужила за извършване на престъплението" в свое ТР Nº 84 от далечната дата 01.12.1960 г., чийто постулати са валидни и към момента. Видно от юридическите изводи в цитираното Решение, такава вещ се явява „ средство", а не , “предмет " на престъплението. Акуратна е корелацията на СРС и с ТР Nº 18 от 14.11.1977 г. на ОСНК на ВКС, видно от което всъщност моторното превозно средство при престъпленията по транспорта е предмет, а не средство на престъплението, тъй като то е елемент на засегнатите обществени отношения, така щото при неговата липса престъпление не би било налице. Не по същия начин стои въпросът при „средството” на престъплението, което не е елемент на засегнатите обществени отношения и стои вън от него.
В този смисъл и предвид изложеното, въззивният съд приема, че този вид транспортни престъпления МПС е винаги техен „предмет", поради което действително посочен е законодателният подход в разпоредбата на чл.343б, ал.5 от НК, определяйки МПС с думи, относими към „ средство".
Въпреки това, СГС намира, че спор относно тяхната природа не би могло да има, имайки предвид и цитираната по- горе тълкувателна дейност на ВКС, а използваната от законодателя дума „ послужило" не води до противоречие с Конституцията на Република България.
Изхождайки от това принципно положение досежно правната природа на МПС при престъпление то по чл.343б, ал. 1 от НК, въззивният съд счита, че в конкретния случай отнемането на процесното МПС следва да бъде преценявано на плоскостта на разпоредбата на член 53, ал. 1, буква „ Б " от НК, а не по реда на ал.1, б.А от същата разпоредба, доколкото и отнемането му е предвидено изрично предвидено в особената част на НК, а именно в член 3436, ал. 5 от НК. Същевременно твърди се, а и се установява, че се касае за умишлено престъпление, а МПС се твърди и се установява да е собственост на лице, признато за виновно в извършване на престъпление по чл.343б, ал. 1 от Нк.
Обстоятелството, че искането за отнемане на процесното МПС е направено от прокурора по реда на чл.53, ал.1, б."А" от НК е релевантно в случая, доколкото съдът и сам, служебно има задължение да се произнесе по тези въпроси, поради което и не е обвързан от правното основание посочено в искането на прокурора.
На второ място, СРС е счел, че нормата е непропорционална с оглед на инкриминираната престъпна дейност и целите, които преследва. СГС счита, че принципът за пропорционалност, залегнал в мотивите на Решение Nº 8 от 15.11.2019г. на КС, е спазен. Репресивната мярка е приета в отговор на пътния травматизъм в държавата, критериите, при които се налага са обективни, ясни, недискриминиращи. Още повече, погрешно контролираната инстанция е счела, че нормата на член 53 от НК е наказание. Правната доктрина и съдебна практика с дълга давност са безпротиворечиви, че тази мярка притежава санкционен, превантивен характер, но не е наказание, въпреки репресивния си елемент. Аргумент в тази насока е и обстоятелството, че отнемането по цитирания текст се прилага независимо и отделно от наказателната отговорност, въпреки че това винаги се осъществява само при извършено престъпление. В този смисъл юридически ирелевантен с аргумента на СРС, че ,,мярката" /която първостепенният съд погрешно е приел за наказание/ не е подчинена на правилата за индивидуализация на наказанието в НК и не е съобразена с тежестта на деянието. Този въпрос при мерките по член 53 от НК е решен дефинитивно, тъй като те са отговор, държавна реакция с елемент на държавна принуда при регулиране на определени обществени отношения, каквито са процесните - безопасността на транспорта.
Не на последно място, настоящият съдебен състав намира за нужно да отбележи, в унисон с установеното във въззивния частен протест, че нито първостепенният, нито въззивният съд имат правна възможност да
упражняват инцидентен, спорадичен контрол за конституционосъобразност на законите. Това правомощие по силата на действащата нормативна уредба е предоставено единствено на Конституционния съд, съобразно член 149, ал. 1, т. 2 КРБ. Искане от оправомощен субект в този смисъл е депозирано като делото е висящо пред компетентния арбитър. Както представителят на държавното обвинение сочи, погрешно първоинстанционната инстанция е намерила основание за това свое правомощие в правното основание на параграф Nº 3, ал.1 от преходните и заключителни разпоредби на КРБ.
Последните се отнасят до заварените закони към момента на приемане на действащата Конституция, а не на бъдещото законодателство, каквото се явява в темпорален аспект нормата на член 343б, ал.5 от НК.
Същевременно простепенната инстанция се е позовала на прякото действие на конституционните разпоредби, без обаче да ги конкретизира.
Безпротиворечиво, съгласно член 5, ал. 2 от КРБ същите имат непосредствено действие, но в акта на СРС липсва конкретика. Не са посочени конституционните разпоредби, които проверяваният съд е приел, че прилага пряко, като е посочил единствено коя разпоредба от НК не прилага. Бланкетно като нарушени са маркирани член 4 и член 17 от КРБ, но задълбочен и достатъчен анализ как именно конституционните изисквания не са спазени, липсва.
Досежно разпоредбата на член 4, ал.1 от КРБ, СГС намира, че нормата е прекомерно обща и не установила дефинитивни признаци за неспазването й в конкретния случай, даже напротив. Съгласно разпоредбата на чл.4, ал.1 от КРБ „Република България с правова държава. Тя се управлява съобразно Конституцията и законите на страната", като за въззивния съд е непонятно как в случая е нарушена тази разпоредба, при положение, че отнемането на МПС при извършено престъпление по чл.343б, ал. 1 от НК е предвидено изрично в закон- НК.
Относно член 17 от КРБ, то съгласно нормативния акт с най - висша сила, конкретно в ал.3 на цитираната разпоредба, частната собственост е неприкосновена. Както е посочил и Конституционният съд в Решение Nº 12 от 30.09.2021 г. по к.д. Nº 10/2021г. това правило обаче не е безусловно, като прогласеният в Конституцията принцип на неприкосновеност на частната собственост не изключва правната възможност за нейното ограничаване.
Отново в цитираното решение КС е посочил и при какви условия това е допустимо, а именно- когато ограниченията са уредени с нормативен акт с par ha закон, преследват легитимна конституционна цел и са
пропорционални на защитата на въздигнати от КРБ ценности, поради което и са направени с оглед постигане на правоугодни и допустими цели смисъл с становището на Конституционния съд в Решение Nº 12 от 30.09.2021 г. по к.д. Nº 10/2021г. Отново в това решение, КС сочи като пример за такова ограничение, непротиворечащо на разпоредбата на чл.17, ал.3 от КРБ, отнемането по смисъла на чл.53, ал.1, б.А и б.Б от НК, като подчертава, че по силата на тези разпоредби независимо от наказателната отговорност се отнемат вещи, собственост на виновния, които са били предназначени или са послужили за извършване на умишлено престъпление, както и вещите, предмет на умишлено престъпление." Според КС ,единствено в ал.2 на чл.53 от НК е предвидена възможност отнемането да е насочено към вещи, които не са собственост на дееца, но това се отнася само за вещи, предмет или средство на престъплението, притежаването на които е забранено", с което според КС дори в тази хипотеза, е съхранен балансът между неприкосновеността на частната собственост и оправданата намеса на държавата в защита на обществения интерес".
Конкретният случай попада под хипотезата на член 53, ал. 1, буква , Б" от НК вр. чл.343б, ал.5 от НК, като въззивният сьд счита, че така приетата от законодателя допълнителна наказателна репресия е наложителна така щото да се осъществи превенция срещу транспортни престъпления, които са с висока степен на обществена опасност (което е видно и от лаконичните мотиви към законопроекта, с който е въведена тази мярка) и тази репресия преследва легитимна и съобразена с КРБ цел- опазване живота и здравето на участниците в движението, която дейност поначало е с висока степен на риск, поради което и намира, че с въвеждането на тази мярка не е нарушен принципа за пропорционалност, тъй като опазването на живота и здравето на участниците в движението по пътищата и намаляването на пътния травматизъм, с цел с голяма значимост, която позволява въвеждането на такива ограничения в правото на собственост. Освен това преценката за пропорционалност следва да се прави от законодателя, така както това е сторено и в конкретния случай с разпоредбата на чл.343б, ал.5 от НК.
В подкрепа на тезата си, СРС е цитирал и Рамково решение 2005/212/ПВР, както и Решение от 14.01.2021г. по дело Nº С - 393/2019г. Въпреки че prima facie предмета на делото с относим към тях, настоящият състав не счита, че това с така. Рамковото решение касае мерки срещу организирана престъпност с трансграничен елемент, а практиката на СЕС - митническа контрабанда на културни ценности. СГС счита, че престъплението по чл.343б, ал.1 от НК, съставляващо управление на МПС след употреба на алкохол не попада в обхвата на посочените от първата инстанция актове.
Според въззивния съд те са неприложими и на още едно основание, тьй като и двете обсъждат не “предмета " на престъплението, каквато е правната природа на иззетия като веществено доказателства лек автомобил. Техен обект са „средството" и „облагата" от престъпна дейност, в които хипотези настоящият казус, с оглед посоченото по- горе от въззивния съд, не попада.
