Седесарят Борис Марков СРИНА президента: Един човек, закотвен в миналото. Злобата му не е моментно състояние - тя е втора природа
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Представете си за момент какво означава да бъдеш военен пилот в края на комунистическия режим в България – като Румен Радев.
Тогава изборът не е бил голям. Ако искаш да летиш, трябва да се обвържеш завинаги с руското въоръжение, защото друго просто не съществуваше. И трябваше искрено да вярваш, че можеш да спечелиш война с него.
Летците не са глупави хора. По принцип. Те имат достатъчно време да мислят – за себе си, за системата, за бъдещето. И когато си част от армията на Източния блок, няма как да не осъзнаваш колко си назад спрямо Запада.
Заплатата ти е нищожна в сравнение с тази на западните пилоти. Самолетът ти прилича на “Трабант“, докато техният е “Мерцедес“. Летателните ти часове за година са колкото техните за седмица. Ти си никой професионално.
И тогава идва тежкото – трябва да се самонавиваш, че имаш шанс. Да се убеждаваш всеки ден, че си направил правилния избор, въпреки че всичко е срещу теб и няма никаква логична теория за “победата”.
От това самозалъгване се ражда нещо друго – омразата. Омразата към онези, които имат повече. Които са по-добри. Които летят по-високо.
След промените, когато такива хора като Радев започнаха да се обучават “на Запад“, те не се промениха. Напротив – омразата им само се засили. Всеки допир до Запада се превърна в шпионска мисия – да опознаеш врага. И колкото повече го опознаваш, толкова повече го мразиш. Защото цял живот си се кълнял в старата техника, в “мать Россия“, и с времето сам си се стакатил интелектуално от собственото си самонадъхване.
Такива хора никога не приемат новото. Никога.
За тях модерното е заплаха, различното е предателство, а всяка промяна – лично унижение.
Ако осмислите това, ще разберете откъде извира злобата на Румен Радев. Тя не е моментно състояние – тя е втора природа.
Тя блика от фонтанелата му, от всяка пора на тялото му. Затова и жлъчката му е толкова голяма – колкото генерал Атанасов, и стои прибрана вътре, до сърцето. Ето ви едно възможно обяснение за нечовешката злоба на детето на Русия, което по нещастно стечение на обстоятелствата стана президент на България.
Добавете към това факта, че Радев е губил повече подчинени, отколкото врагове е унищожил – и ще получите пълната картина на един човек, закотвен в миналото, неспособен да приеме бъдещето, всекидневно давещ се в омразата си.
Е, вече знаете. Горе долу същото е и с доносниците на ДС. Затова се обичат и подкрепят, от любов към Русия, не към България, и от общата им омраза към всичко човешко.
Борис Марков, Фейсбук
