СЛЕД "ГОЛЯМОТО ПЛЮСКАНЕ" - Писателят Христо Стоянов изригна: Бесен съм! Някаква фръцла, която живее в чужбина, използва НХГ за свой рекламен плацдарм
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Голямото плюскане и тоталната културтрегерска излагация в Националната художествена галерия покрай изложбата на абсолютно неизвестната Михаела Дановска, представяща се за Ода Жон (ВИЖТЕ В ОЩЕ ПО ТЕМАТА) отприщиха гневни коментари и публикации.
Писателят Христо Стоянов не скри гнева си и заяви лаконично: "Бесен съм!".
Ето какво написа той в свой коментар:
ПО ПОВОД "ПЪРФОРМАНСА" В НАЦИОНАЛНАТА ХУДОЖЕСТВЕНА ГАЛЕРИЯ.
Всъщност, този текст съм го писал отдавна. И го пускам отново, защото аз си воювам самостоятелно. Реакциите СЕГА относно случката в НХГ само ме карат да се чувствам институция. Разбира се, бесен съм символът на Българската художествена култура да бъде опошлен по този начин. Дали пък "пърформансът" не е адеквата на "соцреализма", т.е., новото естетическо течение, наречено "капиталистически реализъм"... Както навремето тези, които прокламираха соц.реализма нямаха нито една картина в личната си колекция, която да бъде еталон на това "естетическо течение", така и сега никой не би обзавел, или допълнил колекцията си с пърформанси... Дали Бубнова има в личната си колекция пърформанс или нещо подобно... Не ми се говори за това, че някаква фръцла, само за това, че живее в чужбина, използва този храм за свой рекламен плацдарм. Бубнова би трябвало да си зададе въпроса колко български художници приживе са правили самостоятелни изложби в НХГ. Майстора ли, Златю Бояджиев ли, Цанко Лавренов ли...
Самият статут на храм изключва самостоятелни изложби на дебютанти в изкуството, чиито качества са недоказани. Аз дори бях учуден, когато на моя приятел Кольо Карамфилов се откри преди две-три години изложба от негови неща, но то бе година след смъртта му, все пак. Какъв е критерият, който е допуснал тази изложба. Искам да ви кажа, че сега ми се въртят в главата не десетки, стотици български художници, които имат далеч по-големи художествени качества, чиито платна не са дори във фонда на галерията... Може би бюджетът е отишъл за този пърформанс... Пък и зрителската аудитория вече е нахранена и напоена и кой знае кога пак ще стъпи в галерията. Защото мнозина не биха стъпили вече там след този парад на посредствеността. Спомням си нещо, на което ме учеха родителите ми - в училище, черква, галерия, библиотека не се влиза с шапка, говори се тихо и не се яде... Защото това е храм. И никакви екзалтации не могат да променят ценностната ми система. А това, което стана е доказателство за липса на ценностна система.
Но такива неща се случват не само в НХГ - литературата е пълна също с подобни простащини. Защото са медийно интересни, а журналистите в България не могат да бъдат наречени най-интелигентната част на обществото. Но вижте и литературата и литературните пърформанси "Днес отказвам пиенето, утре почвам пиенето", "Днес ме преведоха на всички езици, утре ще ме издаде и Божана Апостолова", "Днес се снимаме като четиримата от кръга "Мисъл", утре ние сме самата мисъл" и т.н., и т.н. Голямата трагедия на България са тези, които не правят изкуство, а пърформанси... Марин Георгиев преди време само дето не обяви за пърформанс разстрела на Вапцаров, влизането на Ботев в тесните ботуши, самоубийството на Яворов...
НЕПОВТОРИМИЯТ ПЪРФОРМАНС НА ДИОГЕН
Аз мразя пърформанса. Ненавиждам всичко, което може да умре почти в момента на създаването. Нещо, което може да бъде затворено в някакво пространство и единственият начин да бъде изнесено навън, преместено в друго пространство е това да бъде направено с участниците на пърформанса. Не с елементите -–с участниците. Пърформансът е по-скоро имитация на изкуство, което се опитва да внуши, че участниците в него са мислещи хора. Че никой не забелязва тяхната гениалност и неповторимост. Може и така да се каже – след като има гений на злото, защо да няма и гений на … бездарността… Нали „Бездарието е фашизъм“, както бе писал Левчев преди. Пърформансът е опит на бездарника да задържи вниманието ни върху него само още миг. И не носи нищо, освен своите неестествени пози, цапаници – нищо общо с колорита на живописта, освен лоша имитация с крещящи цветове. Само с крещящи цветове. В пърформанса няма полутонове – цветни и музикални.
Пърформънсът е имитация на изкуство. И имитацията си въобразява, че носи философия… Има, обаче, един пърформанс, който е ненадминат. Така, както към японските тристишия може да бъде прибавено тристишието на Кавафис:
„Казах на бадема:
Говори ми за Бога.
Бадемът цъфна“
Казвам „японски тристишия“, а не хайку. Защото това тристишие носи всички елементи на хайкуто с изключение на основното – строгата йероглифна сричкова система на хайкуто. Заради това си остава тристишие, а не хайку… Та, има един пърформанс, и той е от ІV век преди Новата ера. Диоген. Но той не ползва грим и перуки – за разлика от съвременните „майстори“ на пърформънса. Как да си обясним по друг начин обръсването на половината глава, влизането в бъчвата, фенера след това, търсенето на Човека. Но го попитали околните какво търси, а не участници в шоуто. И, ето разликата между единствения пърформанс на Диоген и сегашното шоу, представяно като пърформанс. Но шоуто няма нищо общо с Диоген. И, както казва един талантлив поет Крум Филипов:
„Човекът в мен е влязъл като в бъчва…
Човекът в мен е Диоген
и Дио генната ми същност“…
