Да се съберем на 20 август под Мальовица в памет на Цанко, Данчо и Радко
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
В началото на 60-те години по върховете на Рила и Пирин бяха прокарани всички най-трудни маршрути. По тях с успех вече се преминаваше и при зимни условия. Заговори се за „таван" на българския алпинизъм. Пътят сочеше Алпите и Кавказ.
През 1961 г. избрахме Безенгийската стена и на 28 юли 8-членният състав на националния ни отбор напусна София. В него влизаха Аврам Аврамов – ръководител, Енчо Петков – треньор, Цанко Бангиев, Георги Атанасов, Йордан Мачирски, Радко Бреянов, Тодор Николов и Сандю Бешев.
Лагерът и районът Безенги бяха непознати. За разузнаване и аклиматизация изкачихме Коштан-тау – 5141 м, и Джангитау – 5051 м.
След няколкодневна почивка, прегърбени под тежките раници, крачехме по ледника Безенги. Тодор Николов бе заболял и мястото му зае руснакът Валентин Якубович. На 18 август на около 5000 м опънахме малките си палатки. Щяхме да нощуваме най-високо от всички българи до този момент.
На 19 август станахме рано. Предстоеше ни дълъг, труден и неизвестен път. Още от бивака оформихме три свръзки – Енчо с Валентин, Джиджи, аз и Аврам, а Цанко бе с Радко и Данчо. В този ред поехме към връх Шхара – 5201 м – първия от големия траверс. Вятърът продължаваше да духа силно. На самия връх Енчо и Валентин се заеха с написването на „записката". В този момент вместо нашата свръзка, както беше разпоредил треньорът ни, напред излезе тази на Цанко. Това нарушаваше предварителното разпределение на водачеството. Ръбът ставаше по-тесен и много опасен.
След около час пред нас се появи стръмен склон, завършващ с характерното остро връхче. Достигнал най-високата му точка, Цанко се обърна към нас, повдигна ледокопа в знак на поздрав, извика нещо, но вятърът отнесе думите му. Намирахме се на близко разстояние от тях, но връхчето не ни позволяваше да следим движението им при слизането от него. Когато Аврам бе вече там, а на мен ми оставаха само няколко метра, високо във въздуха видях вдигнато от вятъра въже.
Стиснал силно главата си с две ръце, Аврам мълчеше и не отговаряше на въпросите ми: Къде са? Видя ли ги? Когато и тримата се събрахме, разбрахме жестоката истина.
Тримата са се движели на близко разстояние и малко по-ниско от самия ръб. Изведнъж попаднали в леден участък. Радко, който бе в средата на свръзката, се подхлъзнал, но веднага се задържал с ледокопа. Преди да се изправи, Цанко рязко се обърнал, за да види какво става. Това нарушило равновесието му. Данчо бил заварен неподготвен и въпреки това хвърлил намотките на държаното въже, но било твърде късно...
Установихме три леки драскотини в твърдия като стъкло лед. Ледокопите им не са успели да се забият. На юг, където бяха полетели телата им, над 2500 м ни отделяха от Сванетия. Там долу всичко бе в зеленина.
Не искахме да повярваме, че нашите другари са там. Надявахме се, че са в някоя от близките ледени пукнатини. Без да размисляме, поехме с голяма надежда надолу. Твърде скоро трябваше да се простим с нея. Огромен ледопад от 300-400 м ни накара да приемем жестоката истина. По пътя намирахме ледокопи, ръкавици и други части от екипировката.
На 3-тия ден бяхме в основата на стената. Тук огромна яма, издълбана в ледената маса, побираше всичко, което се свличаше от снагата на Шхара. Там открихме маска от марля за предпазване от силните слънчеви лъчи. Познавах я добре, защото, преди да тръгнем, я бях подарил на Цанко.
Цялата статия и още интересни четива вижте само на Retro.bg!
