Александър Йорданов на 70: Живях два живота - управляван от недоносчетата на комунистическата въртоглавица и след това, когато дойде комедията "10 ноември" (СНИМКИ)
Последвайте ни в Google News Showcase
На 70 години стана на вчерашния 13 февруари евродепутатът от групата ГЕРБ/ЕНП Александър Йорданов.
Юбилеят му подейства емоционално и се превърна в повод да разкаже на своите приятели и последователи в социалните мрежи защо разделя живота си на две - до своята 38-а годишнина и след това.
"Да станеш на 70 години никак не е лесно. Необходимо е много време и сериозни усилия. И не става само с искане. Наложи се и Господ да помогне. Вероятно ми е простил някои малки прегрешения. Но и не ми позволи нито веднъж да се отклоня от верния път. Благодаря ти, Господи!
И сега имам чувството, че съм живял два живота. Първият продължи 38 години. Това бе времето, което комунистите наричаха развит и дори реален социализъм. Когато приключи се оказа, че този техен социализъм е бил недоносче. И раснах аз в държава, управлявана от недоносчета. Държава - комунистическа въртоглавица. Затова и вместо да се родя нормално в град Варна, съм се родил в град Сталин. Недоносчетата бяха преименували този древен и прекрасен град на прякора на най-известната престъпна мутра от онова време", започна разказа си Александър Йорданов.
Сетне си припомни за детството - най-вълшебното време, преминало за него в крайния варненски квартал Аспарухово.
"С родителите и сестричката ми живеехме в комунална квартира заедно с още едно тричленнно семейство. Стаите в комуналката бяха общо три, хол нямаше, а кухнята бе запазена за баба ми от Бяла Слатина. И може би, тъй като тази тема днес е актуална, трябва да поясня, че комуналката имаше само една тоалетна.
Бях бодро чавдарче, пионер очилатко и подстриган комсомолец. Основното си образование получих в училище "Христо Ботев". Бях почти отличник, играех в училищния футболен отбор и дори една година бях знаменосец на училището. Сетне учих в две гимназии - Трета и Пета. Играех в гимназиалния баскетболен отбор и се бях побъркал по "Бийтълс" и "Ролинг Стоунс". Тогава прочетох една книга, която ме разтърси дълбоко: "Един ден на Иван Денисович" на Александър Солженицин. Започнах да задавам неудобни въпроси. Отговори нямаше. Беше време, когато родителите съветваха децата да си затварят устата. Такива съвети получавах и аз. Имах прекрасни учители и приятели", разказва още евродепутатът.
През есента на 1970 г. постъпва в родната казарма - в Мичурин. Времето, прослужено на родината Йорданов свързва с неприятен инцидент, при който за една бройка не губи живота си: "При военно учение претърпях катастрофа и се свестих в Бургаската болница. Но Господ реши да ме остави сред живите. Дали е преценил, че имам работа да върша на този свят?".
Политикът чистосърдечно признава и, че има не една, а две големи любови - неговата съпруга и състудентка Валерия, и литературата. И от двете е запленен по време на студентските си години.
"Като студент се влюбих от пръв поглед. И оттогава до днес, вече 48 години, сме неразделни с моята любима. И затова също благодаря на Господ! Бил съм и бригадир на разкопките на древната Плиска, работил съм и на полето, и в консервния комбинат в Каспичан. След първата любов дойде и втората – литературата. Първата си критическа рецензия написах във вестник "Студентски глас", а първата ми литературно-критическа книга излезе в издателство "Народна младеж" през 1986 г. Тя пролежа в него близо пет години, защото един мастит червен професор я бе дамгосал с клеймото: "Липса на класов и партиен подход към литературата и живота". Връстниците ми знаят какво означаваше това в ония години.
През 1979 г. спечелих конкурс за редовен аспирант в Института за литература при БАН. Изпитната комисия бе шестчленна - и все професори. Но успях. Дисертацията ми бе за литературната критика на българския модернизъм. Оцениха я като приносна. Към 1989 г. вече имах близо 200 публикации в специализирания научен и литературен печат. Публикувах и в първите нелегални самиздатски вестници и списания. На едно от събранията на първите неформални организации в столичното кино "Д-р П. Берон" говорих и за "трупа на режима", който е време да изнесем от дома си, защото се разлага и вони. Участвах в първото протестно шествие на "Екогласност".
След това дойде комедията "10 ноември". Тогава недоносчетата решиха за пореден път да излъжат и то яко, народа. И успяха. Казаха, че се променят, за да спасят кожите си и да си останат същите. И до днес има хора, които мислят, че промяната у нас е настъпила с пленума на 10 ноември на БКП.
Участвах във възстановяването на Радикалдемократическата партия в България, в създаването на коалицията Съюз на демократичните сили. Помогнах за издаването на вестник "Демокрация". В първия му брой има и моя статия. Заедно със съмишленици създадохме седмичника за политика и култура на РДП - трибуна на демократичната интелигенция. Участвах и на Националната кръгла маса, където се постигна политическо споразумение за провеждане на първите след 45 години свободни и демократични избори за VII Велико народно събрание и започна разграждането на тоталитарната система.
През 1990 г. започна моя втори живот. Той е известен. Написал съм 10 книги. В тях е истината за моя живот. Още веднъж от сърце благодаря за добрите думи и пожелания по повод на моя 70 рожден ден. Ще продължа по пътя, който Господ ми е посочил!", написа още Александър Йорданов.
Александър Йорданов с Франсоа Митеран, 19 януари, 1994 г. София, 36-то Народно събрание
Снимка от далечната 1990 г. от дома на евродепутата във Варна. "В него винаги се завръщам - апартамент в най-обикновен жилищен блок, построен през 1970 г. Това е то варненското ми "богатство". И книгите", казва той.
С папа Йоан Павел Втори, с когото се е срещал два пъти
