Докторът с камуфлажа и неговата версия за 10 ноември. Константин Тренчев в откровен разказ за Илия Минев, турците, Шийла Бидман, Фори Светулката, Иван и Жан
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Навършват се трийсет и една години от 10 ноември 1989-а. Вижте разказа на знаковия синдикалист от „Подкрепа“ и съосновател на СДС Константин Тренчев пред „Ретро“ - кога и защо се превръща в дисидент и къде го заварва паметната дата, на която бе смъкнат от власт Тодор Живков.
„Аз се изградих като противник на режима не защото са убили баба ми или дядо ми или защото са ни взели фабриката, каквато не сме имали, а защото съзнателно виждах разликата в двете системи. Е, тогава от Запада виждах предимно фасадата, а сега го познавам прекрасно. Бил съм в 54 държави. Това, което си мислехме, и това, което се оказа – разликата е доста голяма.
Прикрит противник на режима бях още от 70-те години. Давах си сметка с каква сила си имам работа. Стигнах до решението открито да се противопоставя едва 1988 г. Тогава се създаде Независимото дружество за защита правата на човека. На 8 октомври, помня датата, защото тогава предадох на мой приятел, който вече беше член, молбата си със снимка. Той пък предаде документите на Шийла Бидман, която беше секретар в американското посолство. След това отидох и прегледах поета Петър Манолов, който гладуваше. Заедно с него решихме да създадем още една организация, в която да няма политически затворници, защото основната теза на комунистическия режим беше, че Независимото дружество е група от хора, които са съдени и едва ли не са с криминално минало. А ставаше дума за политически затворници. Особено Илия Минев е легенда. Той е лежал повече от Нелсън Мандела – 33 години. Той просто е светец. Така създадохме паралелна организация, за да няма такъв аргумент срещу нас. Огласихме я на рождения ми ден – 8 февруари.
На 6 май 1989 г. решихме да направим сбирка на Независимото дружество и „Подкрепа“ в Димитровград. Полицията ни разгони. Бях отишъл с рейса. На връщане ме качиха братята Ферхат и Ибрахим Куруджу. Те бяха от казанлъшкото село Долно Изворово. Поканиха ме у тях, защото баща им – бай Рамадан, много искал да ме види, а беше и Шекербайрам. Бях в отпуск по болест заради инфаркт, нямаше проблем. Старият турчин ме пита като учен и доктор какво трябва да се направи. Казах му, че в Париж се задава конференция по човешките права. Аз съм канен, не знам дали ще ме пуснат, както не ме и пуснаха, разбира се, та предложих да направим щафетна гладна стачка. Те – от малцинството, а и ние в „Подкрепа“ бяхме вече повече от 20 души. Така щеше да се повдигне въпросът за погазените права и сменяните имена на тези хора. Разчитахме да се вдигне шум през чуждите радиостанции. Така и стана. На 10 май написах декларацията и турците се тръшнаха да гладуват. Започна вълна от присъединяване. Пет дни по-късно ДС отиват при бай Рамадан и му казват, че има два варианта. Или Белене, или ето ви паспортите, по 20 долара и да ви няма – към Австрия. Събират бохчите, качват ги на влака и до Драгоман са конвоирани. Те обаче слизат в Белград. Отиват в турското посолство и Тургут Йозал им праща личния си самолет. На летище „Ататюрк“ в Истанбул ги посрещат 30-40 хиляди души. Това е началото на Великата екскурзия (насилственото изселване от лятото на 1989 г. – бел. ред.). Това са първите турци, изхвърлени от България, и то не в посока Турция. Гладната стачката се разрасна. Включиха се и други турци, необвързани с нас, от Делиормана. ДС започнаха да звънят на нашите телефони, радиостанциите ги тръбяха. Можеха и да ги спрат, но така нямаше да знаят какво се говори. Хората пък ни докладваха за убийства: „Убиха Осман, убиха тоя, убиха оня…“. И ние започнахме да пишем в тефтера. На 21 май при мен дойде Антон Запрянов, член на Независимото дружество, член на „Подкрепа“, политически затворник, защото като войниче искал да бяга в Гърция. Дали му 10 години. Сравнихме имената на жертвите.
Решихме да отидем и да кажем какво се случва в някое посолство. Запалихме колата на баща ми и избягахме на ДС. Така до Белово, оттам – с влак. Отидохме в английското, във френското, а после и в американското посолство. ДС вече ни бяха прихванали. Тръгнахме обратно към Белово. Като се качихме на колата, някъде към Пазарджик ни арестуваха. Оттам – на „Развигор“ 1. Това беше политически арест – чак до септември. След това ни прехвърлиха в Централния софийски затвор.
Никаква присъда нямаше. Ние нямаме дори обвинителен акт. Имаше разследване от Седми отряд, Седмо отделение. После смениха мярката за неотклонение от „задържане под стража“ на „парична гаранция“ от 100 лева. Зачакахме. Като не дойде обвинителен акт, дойде бележка, че поради отпадане на чл. 273, по който ни разследваха за антидържавна агитация и пропаганда, ни връщат 100-те лева. И сега имаме пълното право да осъдим държавата, че ни е държала вътре. Не ми се занимава. След това започнаха промените.
Радиостанциите гърмяха за нашето задържане и освобождаване. ДС вече не смееше да действа, както си знаеше. Ние наперихме гребена. Започнахме да комуникираме с другите независими организации – клубовете за гласност, „Екогласност“, макар че те бяха доста по-сдържани. Ние бяхме най-радикални и донякъде религиозният комитет на Христофор Събев. Стигнали бяхме до убеждението, че е най-добре тези неформални организации да направим едно обединение, за да може, ако има репресии спрямо едни, всички да се обявят в тяхна защита. По време на екофорума, на 26 октомври, пред „Кристал“ стана опит за малка демонстрация. Тогава не успях да дойда, но участвах на 3 ноември в похода от „Св. Александър Невски“ до Народното събрание. Бяхме 100-200 души. Тогава жена ми Кояна напусна България, защото и аз, и тя бяхме под много тежък натиск да напуснем страната. Явно режимът беше решил, че вместо да вкарва в затвори т. нар. дисиденти, е по-добре да ги маха в чужбина и да не се занимава с тях. И тя замина, защото три държави ни бяха дали политическо убежище – САЩ, Франция и Германия. Тя вече над 30 години е в Америка и изкарва доста повече от 100 000 долара годишно. И визи имахме. Бях решил и аз някъде по Нова година да хващам пътя. Той пък взе, че Тато падна на 10-и. Тогава си бях в Стара Загора. В 17 и нещо чух по „Свободна Европа“, че на пленум са свалили Тодор Живков. Тръгнах веднага за София. Започнахме да се събираме в Института по социология. Тогава се реши да се създаде СДС. На 18 ноември беше големият митинг. На 10 не е имало нищо, както твърди Плевнелиев. Говорих пети. Създаването на СДС се обяви на 7 декември.
Много имена се търкаляха за название на формацията. СДС се реши в един апартамент до румънското посолство. Мисля, че беше на Иван Неврокопски от БЗНС. И да е имало някаква намеса на ДС, то е било през някой от учредителите.
Радикалдемократи, Демократическа партия, социалдемократи се появиха по-късно.
Двата пръста са знак на Чърчил. Не знам кой го каза. Помня, че в този апартамент се пуснаха няколко имена за обсъждане. Спряхме се на СДС. Лъвчето се появи по-късно, вече на Кръглата маса, когато се постави въпросът да има избори, да има символ, знаме и цвят. Още Желю Желев не беше обявил СДС в хотел „Радисън“, се появи някакъв дълъг човек – Жорж Ганчев. Той няма нищо общо със СДС. Не е ясно откъде цъфна и почна да ни дава акъл как трябва да направим касетки с песни и по тоя начин да се рекламираме.
Камуфлажът ми беше вече през 1997 г. Беше много студено. А тия камуфлажни униформи са много добре ватирани. Оттогава тръгна, че ходя с бронежилетка. Не е вярно.
На Кръглата маса се реши да има избори. Те се състояха и ги загубихме несправедливо. След това се доказа, че е имало 550 000 фантомни гласа. Аз обявих от един балкон на НДК, че са искали да ни мачкат с танкове между първия и втория тур. Ние още в края на януари знаехме за касетата на Евгений Михайлов, където Петър Младенов казва „танковете да дойдат“. Гледахме я първо в един апартамент в Плевен. Аз, Желю Желев и Петко Симеонов бяхме там за митинг. Много настоявах да се излъчи преди изборите, но другите така и не се решаваха. Бях в Полша при „Солидарност“ и там казах за касетата. Вестниците писаха. Това принуди студентите да започнат стачка и да искат оставката на Младенов. След това се създаде палатковият лагер и Градът на истината.
Жан Виденов го познавам, доколкото бях длъжен да се срещам с министър-председателя. Нямам сведения той да е крал нещо. Беше много дървен човек, труден за комуникация. Ходили сме със западни колеги. Той гледа в земята, говори. Знаеше добре английски. Край него обаче имаше хора, които сигурно са крали с ръце, с крака.
Иван Костов пък положи началото на всичко в тая държава. Кой приватизира икономиката? Комунистите и ДС. Аз не знам защо се питат хората Иван Костов с кого е. Че характерът му е особен, това е безспорно. Аз съм първият човек и „Подкрепа“ е първата организация, която още през 1991 г. каза, че Иван Костов ще разсипе СДС. Че този човек никакъв министър не трябва да бъде, в никакво правителство. Това беше и конфронтацията ни и с Филип Димитров, и с правителството на СДС – заради Иван Костов, Димитър Луджев и Пушкаров. Те бяха министри. В СДС ни трябваха експерти. Венци Димитров-Коня домъкна Костов като икономически експерт. Иван първата работа, която е питал, е колко му е хонорарът. Какъв хонорар, бе, човек? Ние бяхме събрани от кол и въже. Идеалисти. И понеже хонорар нямаше, Костов отиде експерт на КНСБ. КНСБ бяха от другата страна на масата. До Луканов. Това е Костов. Чувал съм за куфарчета. До нас не са стигнали. Но голяма част от тези куфарчета бяха изядени и изпити и срещу тях нищо не направиха. Сега наблюдавам ново преразпределение, нещо взеха да си бъркат в паничките. Някои решиха, че им е малко и се опитват да бъркат в паничките на другия боклук. И според мен тая работа ще свърши със стрелба. Иван има достойни последователи в разпада на дясното. Става дума за левия произход на десните политици. Хора от СДС след това станаха депутати от БСП.“
